вятър

гласът ти отеква конвулсивно
така, че цялата треперя
и ослепявам прогресивно
когато се опитвам да намеря
Истина, а тя избожда ми очите
дотам, че ослепява ме;
понякога ти пиша без да гледам листа
и свише падат думите, и зная, че
за някого ще бъдат нужни повече
и пускам ги по вятъра, отпращам те
отказвам се да пиша вместо теб
да се наказвам с думите
и с кривата поезия, със всеки ред,
написан между другото
и леко става цялото ми дишане
в мълчанието си може да изглеждам луда
безкрайно тихо и безкрайно нежно липсвам те
така, че само вятърът ме чува