Monthly Archives: February 2015

✰

беше ми залепил звезди на тавана
да ги гледам преди да заспя
после да сънувам космическа любов
с него в главната роля
пластмасов еквивалент на приказките за лека нощ
бяха зле залепени
падаха, докато спя
една по една
като желания
които нямах време да си намисля
и питам оня хубостник
кога ще дойде да ги отлепи
а той ми вика
аз звезди не свалям

оставям си го отворено за редакция

достатъчно рано сутринта е
за да не мога
да говоря
да пиша
само мозъкът ми работи
на бавни обороти
и трие
излишното
дори да държа очите си отворени
е адско
усилие
но в метрото събирам спомени
образи
и бъдещи сюжетни линии
срещу мен седи жената
с най-черните очи
като пропасти, бездни
оплитат те със тънка прежда
не знам дали си мисли
за минали любови
но е свенливо безнадеждна
в очите ѝ се ражда черно мляко
спуска се по миглите
изчегъртва живота от кожата
уюта
миризмата на препечени филии
спокойствието на събота сутрин
отнема сълзите ѝ
и са празни очите ѝ
дните са щрихирали паяжини
под зениците
а тя нехае
на нищо не се усмихва
на нищо не ухае
не бих я съжалила
делникът не е време за сантименталности
нито време да съм мила
към женските слабости
само време да събирам
истории, тъги, очи, радости
метрото дава само толкова време
и коварно отнема удоволствието
да се вживея в чуждата история
когато стане най-сюблимна
тактично оставя на въображението
с часове след това да развива
и разнищва забравени елементи
да прави фантастично от блудкаво
да строи
отново и отново
до следващата сутрин

ритуално солят я
хранят я
сипват ѝ
колко много евфемизми
за една обида

**

рисува мастилени натюрморти по кожата си, после влиза в банята, оставя водата да я размекне, парата да се вдигне до тавана, горещата струя постепенно отпуска тялото, мастилото се стича по крайниците, реки от химикал дълбаят улеи в кожата ѝ, чертаят пътеки, проправят път там, където е нямало път, тя става безсмъртна, дишам под вода, как дишам под вода? сега, красотата напоява кожата ѝ живописно, постепенно се стича надолу, надолу, надолу, две водни струйки са паднали върху раменете, продължават по хълбоците, после по онова, което на английски наричат hip-bones, докато накрая не се слеят, като два катета на триъгълник, и, обединени в едно, поемат по пътя си надолу, надолу, надолу по реката, надолу към канавката, надолу към смъртта
всеки душ е бавно отмиване на изкуството на деня
всеки душ е бавно умиране
опитваме се да се превърнем в табула раса, в бялата дъска, в чистото платно, в нова страница, а как да изтрия белезите на живота си, следите са все там; бедрата ми свидетелстват за нечии хищни зъби преди четиринайсет лета, тънки бели линии, с които обаче не можеш да се надрусаш (пробвай все пак) издават, че и аз като Алиса съм се свивала, уголемявала, свивала, уголемявала, докато най-сетне не съм поела правилната доза и не съм се примирила, че съм голяма толкова, колкото виждам, а не колкото е големината на собствения ми ръст. ако свържеш точиците по кожата ми в съзвездие, ще се ориентираш ли? и ще ти стигна ли за цялото небе? защо ти трябва карта, за да ме усещаш? цялата съм истории, цялата съм знаци

**

да се съблечеш не е срамно от естетическа гледна точка, срамно е от етическа – голото тяло казва много повече, отколкото си мислим, отколкото ни се иска.