поглеждам те случайно, усмихвам се навярно

Беше нетипично топла зима
вместо сняг валеше дъжд
и бяхме натъпкани шестима
в стая, оплакана от смут.

Разделяхме пространството на три
и само понякога се сблъсквахме.
Не се докосвахме, за да не би
от яд един към друг да се отблъснем.

Случайно да не би да си завидим
за любовта на другите, която нямаме,
и скривахме вещанията на морните очи –
онези, от които търсим да избягаме.

От отговорност бягахме, от страх и страст,
и всеки ден се питахме кога ще свърши,
и искаше ни се със погледи да се познаем, как
е можело да знаем, че ще срутим

себе си на хиляди парчета след края
на трите дни, изпълнени с очакване,
на трите дни във тази малка стая,
предупреждаваща, че не си пасваме?

Не сме за този свят създадени
и сме изпуснали момента, в който се преливаме;
погледнахме се в огледалото и казах ти,
че чак не ми се вярва колко малко си отиваме.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s