поглеждам те случайно, усмихвам се навярно

Беше нетипично топла зима
вместо сняг валеше дъжд
и бяхме натъпкани шестима
в стая, оплакана от смут.

Разделяхме пространството на три
и само понякога се сблъсквахме.
Не се докосвахме, за да не би
от яд един към друг да се отблъснем.

Случайно да не би да си завидим
за любовта на другите, която нямаме,
и скривахме вещанията на морните очи –
онези, от които търсим да избягаме.

От отговорност бягахме, от страх и страст,
и всеки ден се питахме кога ще свърши,
и искаше ни се със погледи да се познаем, как
е можело да знаем, че ще срутим

себе си на хиляди парчета след края
на трите дни, изпълнени с очакване,
на трите дни във тази малка стая,
предупреждаваща, че не си пасваме?

Не сме за този свят създадени
и сме изпуснали момента, в който се преливаме;
погледнахме се в огледалото и казах ти,
че чак не ми се вярва колко малко си отиваме.