“Култура”

Прибира се вкъщи в мъртвия час, в ничие време. Позволявам си да забележа този факт именно по негова вина. Той дели времето на никакво и някакво. За него съществува също и безвремие, и гениално време, и често казва, че няма време, и дойде в живота ми точно навреме… абе, времето е специална, важна работа за него. Пипа го внимателно с тънките си бели ръце.
Шест часът. Някой ще каже време за вечеря, но аз не готвя вече, а пък и, както изясних вече, времето е ничие. Това трябва да ми говори нещо, сигурна съм, но той не ми дава никакви знаци. Тананика си някаква мелодия, която мразя, и ме дразни с апатия – основна съставка в генетичния му код. Не ме поглежда. Аз разлиствам вестник. Всеки път си обещавам, че ще бъда по-сериозна в четенето на този конкретен вестник, защото някакви хора редовно ме осведомяват за интересни, дори гениални неща, публикувани там. Но все не попадам на точния брой.
– Няма ли да седнеш? – питам, без да отлепям поглед от листа.
– Абе…
– Да?
– Мислих нещо.
Не отвръщам. Знам как стават тия работи – разделите. Баща ми ме е учил. Затова посягам да си намеря кутията с цигари и отгръщам на следващата страница. Опипвам левия край на масата да намеря вече наполовина пълния пепелник – докато го чаках, пуших – и си давам вид, че статията “Антидемократичните идеи на демократичните дейци” ми е потресаващо интересна.
– Това тука… – подема той. – е, няма ли да ми обърнеш внимание?
‘Баси. Не стига, че ей сега ще ми бие шута, ами и внимание иска. Това в речниците стои под “висша форма наглост”.
– Да, слушам. – опитвам се да звуча нормално, дори да вкарам известна доза непукизъм. Не ми се получава, разбира се. Процеждам думите. Церемониално ги напоявам с отрова – непосредствено преди да излязат завинаги от мен, всмуквам от тъмносиньото Боро. Обикновено пуша светлосиньо, но в единия магазин нямаше никакво Боро, а в другия – само такова, а бях в нещо като никотинова абстиненция – т.е., беше ми скучно и трябваше да убия, буквално, 5 минути.
Той поема най-трудната си доза кислород.
– Ами не върви. И… не искам да те нар…
– Достатъчно. – отсичам аз. Кому е нужен тоя цирк?
Гледа ме умолително. Сякаш иска аз да му помогна в това начинание.
Не мога.
Как да се разделя със себе си? Как да стана друг човек?
Съвсем невъзмутимо се взирам във вестника. Ако вдигна очи, ще прелеят от тъга. Ако вдигна очи, погледът му ще ме смаже.
Тук следва тривиален монолог от негова страна колко съм прекрасна (факт1) и колко е неспособен той (факт2).
Пред фактите и аз мълча. Цигарата ми отдавна е изгоряла на ръба на стъкления пепелник. От доста време не съм отгръщала страниците на вестника. Сигурно е забелязал. Всичко е много тихо. Вече не е мъртъв час. Животът отново върви.
Точно преди да си тръгне хващам края на последната страница. Тя влиза в директен контакт с показалеца ми. Реакцията е мигновена. Логиката ѝ – желязна. Знаете какво е порязване от хартия.
Раната е само повърхностна, но боли.
След като си тръгне дълго държа ръката си под леденостудената струя на кухненската мивка.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s