And if you want me, you better speak up – I won’t wait.

Помня, че я слушах в 8-ми клас, и че беше страшно типична за осмокласното ми аз. Самото звучене на музиката…
Ох, обхваща ме носталгия по розовото, по пролетта, в която още бях на 15 и ми предстоеше малко повече, отколкото сега, и то някакви най-сладки неща… липсва ми съкровеното споделяне с приятелки, с които ставате като сестри, а някой хубав ден се събуждате, и разбирате, че няма какво да си кажете. Липсва ми надеждата, въздуха, младостта в най-чистия ѝ вид… липсва ми мекото падане. Липсва ми желанието ми да откривам нови неща, да съм непредубедена, липсва ми инди музиката, липсва ми онова, което съм била… страх ме е, че вече съм много по-малка от преди, страх ме е, че сърцето ми се свива.
Страх ме е, че ме е страх.