достатъчно рано сутринта е
за да не мога
да говоря
да пиша
само мозъкът ми работи
на бавни обороти
и трие
излишното
дори да държа очите си отворени
е адско
усилие
но в метрото събирам спомени
образи
и бъдещи сюжетни линии
срещу мен седи жената
с най-черните очи
като пропасти, бездни
оплитат те със тънка прежда
не знам дали си мисли
за минали любови
но е свенливо безнадеждна
в очите ѝ се ражда черно мляко
спуска се по миглите
изчегъртва живота от кожата
уюта
миризмата на препечени филии
спокойствието на събота сутрин
отнема сълзите ѝ
и са празни очите ѝ
дните са щрихирали паяжини
под зениците
а тя нехае
на нищо не се усмихва
на нищо не ухае
не бих я съжалила
делникът не е време за сантименталности
нито време да съм мила
към женските слабости
само време да събирам
истории, тъги, очи, радости
метрото дава само толкова време
и коварно отнема удоволствието
да се вживея в чуждата история
когато стане най-сюблимна
тактично оставя на въображението
с часове след това да развива
и разнищва забравени елементи
да прави фантастично от блудкаво
да строи
отново и отново
до следващата сутрин
времето тук блика на тласъци – като петрола 