And if you want me, you better speak up – I won’t wait.

Помня, че я слушах в 8-ми клас, и че беше страшно типична за осмокласното ми аз. Самото звучене на музиката…
Ох, обхваща ме носталгия по розовото, по пролетта, в която още бях на 15 и ми предстоеше малко повече, отколкото сега, и то някакви най-сладки неща… липсва ми съкровеното споделяне с приятелки, с които ставате като сестри, а някой хубав ден се събуждате, и разбирате, че няма какво да си кажете. Липсва ми надеждата, въздуха, младостта в най-чистия ѝ вид… липсва ми мекото падане. Липсва ми желанието ми да откривам нови неща, да съм непредубедена, липсва ми инди музиката, липсва ми онова, което съм била… страх ме е, че вече съм много по-малка от преди, страх ме е, че сърцето ми се свива.
Страх ме е, че ме е страх.

“Култура”

Прибира се вкъщи в мъртвия час, в ничие време. Позволявам си да забележа този факт именно по негова вина. Той дели времето на никакво и някакво. За него съществува също и безвремие, и гениално време, и често казва, че няма време, и дойде в живота ми точно навреме… абе, времето е специална, важна работа за него. Пипа го внимателно с тънките си бели ръце.
Шест часът. Някой ще каже време за вечеря, но аз не готвя вече, а пък и, както изясних вече, времето е ничие. Това трябва да ми говори нещо, сигурна съм, но той не ми дава никакви знаци. Тананика си някаква мелодия, която мразя, и ме дразни с апатия – основна съставка в генетичния му код. Не ме поглежда. Аз разлиствам вестник. Всеки път си обещавам, че ще бъда по-сериозна в четенето на този конкретен вестник, защото някакви хора редовно ме осведомяват за интересни, дори гениални неща, публикувани там. Но все не попадам на точния брой.
– Няма ли да седнеш? – питам, без да отлепям поглед от листа.
– Абе…
– Да?
– Мислих нещо.
Не отвръщам. Знам как стават тия работи – разделите. Баща ми ме е учил. Затова посягам да си намеря кутията с цигари и отгръщам на следващата страница. Опипвам левия край на масата да намеря вече наполовина пълния пепелник – докато го чаках, пуших – и си давам вид, че статията “Антидемократичните идеи на демократичните дейци” ми е потресаващо интересна.
– Това тука… – подема той. – е, няма ли да ми обърнеш внимание?
‘Баси. Не стига, че ей сега ще ми бие шута, ами и внимание иска. Това в речниците стои под “висша форма наглост”.
– Да, слушам. – опитвам се да звуча нормално, дори да вкарам известна доза непукизъм. Не ми се получава, разбира се. Процеждам думите. Церемониално ги напоявам с отрова – непосредствено преди да излязат завинаги от мен, всмуквам от тъмносиньото Боро. Обикновено пуша светлосиньо, но в единия магазин нямаше никакво Боро, а в другия – само такова, а бях в нещо като никотинова абстиненция – т.е., беше ми скучно и трябваше да убия, буквално, 5 минути.
Той поема най-трудната си доза кислород.
– Ами не върви. И… не искам да те нар…
– Достатъчно. – отсичам аз. Кому е нужен тоя цирк?
Гледа ме умолително. Сякаш иска аз да му помогна в това начинание.
Не мога.
Как да се разделя със себе си? Как да стана друг човек?
Съвсем невъзмутимо се взирам във вестника. Ако вдигна очи, ще прелеят от тъга. Ако вдигна очи, погледът му ще ме смаже.
Тук следва тривиален монолог от негова страна колко съм прекрасна (факт1) и колко е неспособен той (факт2).
Пред фактите и аз мълча. Цигарата ми отдавна е изгоряла на ръба на стъкления пепелник. От доста време не съм отгръщала страниците на вестника. Сигурно е забелязал. Всичко е много тихо. Вече не е мъртъв час. Животът отново върви.
Точно преди да си тръгне хващам края на последната страница. Тя влиза в директен контакт с показалеца ми. Реакцията е мигновена. Логиката ѝ – желязна. Знаете какво е порязване от хартия.
Раната е само повърхностна, но боли.
След като си тръгне дълго държа ръката си под леденостудената струя на кухненската мивка.

ПРОФЕСИЯ

питах го какъв иска да стане като порасне
боклукчия
още от като малък
сега
двайсет години по-късно
желанието е все така силно
защото работят през нощта ли
защото са винаги усмихнати
не
не такъв боклукчия
искам да подреждам душите на хората
да слагам ред в ума им
да прибирам лошите мисли
сриващите със земята спомени
късмета за смет
уроките
да събера онова
което им е пречело
което ги е дразнело
от което ги мързи
да се отърват сами
да помагам безвъзмездно
да разтребвам живота им
да им е по-лесно
това се казва кукер като че ли
закачам се
боклукчия боклукчия
настоява той
после става
хвърля пепелника
той разбира се не пуши
и внимателно маха една прашинка
кацнала случайно на миглите ми

***

Ключиците ми поемат мъжките сълзи
и без да казвам нищо, там ги крия
срамът им кара ме да се усмихвам
и да ги нося вместо украшение на шия.
Безкрайно глупави сте във срама си –
от на жените мокрите очи
да хапехте така виновно устни,
така желязно-кърваво да ви боли,
със някого от вас бих пробвала да свикна
и даже щедро с обич да поръся
да, той не идва, щом го викам,
но аз не спирам да го търся.

поглеждам те случайно, усмихвам се навярно

Беше нетипично топла зима
вместо сняг валеше дъжд
и бяхме натъпкани шестима
в стая, оплакана от смут.

Разделяхме пространството на три
и само понякога се сблъсквахме.
Не се докосвахме, за да не би
от яд един към друг да се отблъснем.

Случайно да не би да си завидим
за любовта на другите, която нямаме,
и скривахме вещанията на морните очи –
онези, от които търсим да избягаме.

От отговорност бягахме, от страх и страст,
и всеки ден се питахме кога ще свърши,
и искаше ни се със погледи да се познаем, как
е можело да знаем, че ще срутим

себе си на хиляди парчета след края
на трите дни, изпълнени с очакване,
на трите дни във тази малка стая,
предупреждаваща, че не си пасваме?

Не сме за този свят създадени
и сме изпуснали момента, в който се преливаме;
погледнахме се в огледалото и казах ти,
че чак не ми се вярва колко малко си отиваме.