фамозно

разбърквам думите по вените
аналогично дрехите по пода
така правели артистите, големите
за да покажат своята несгода
и тялото ми разчленено е на части
така че да забрави твоето докосване
по-леко от ужилване е да ми кажеш здрасти
по-незначително от здрасти твоето износване
поставям си реалистични цели:
да те забравя в края на стихотворението
аз може да не съм от смелите
ала е важен опитът, а не умението.
а мозъкът ми от фантазии е болен
убива се само̀ сърцето ми със илюзорност
ама пък страдам артистично, модно
пред всички, с публика, с помпозност.
не знам какво тече във мене вече
но надали е кръв, понеже не ми кипва
когато няма те, когато си далече
и особено когато ми липсваш.
изчерпвам се откъм сюжети
в които да те вплитам
главата ми започва да просветва:
със тебе всичко вече е опитано.
чак чудя се дали съвсем не съм забила
в баналното си жалко съществуване
поредния пирон от мазохизъм
поредната инжекция преструване.
къде ти спасение, къде ти измъкване
забравила съм механизмите за дишане
уж бегло споменавам те, уж бегло вмъквам те
накрая: аз ли пиша теб или ти пишеш ме?