MAD GIRL’S LOVE SONG

“I shut my eyes and all the world drops dead;
I lift my lids and all is born again.
(I think I made you up inside my head.)

The stars go waltzing out in blue and red,
And arbitrary blackness gallops in:
I shut my eyes and all the world drops dead.

I dreamed that you bewitched me into bed
And sung me moon-struck, kissed me quite insane.
(I think I made you up inside my head.)

God topples from the sky, hell’s fires fade:
Exit seraphim and Satan’s men:
I shut my eyes and all the world drops dead.

I fancied you’d return the way you said,
But I grow old and I forget your name.
(I think I made you up inside my head.)

I should have loved a thunderbird instead;
At least when spring comes they roar back again.
I shut my eyes and all the world drops dead.
(I think I made you up inside my head.)”

Sylvia Plath

обожавам го това.

ти ще ѝ разбиеш сърцето
но тя ще те боготвори
ще те идеализира
ще каже че си бог
че ти си я ранил
защото сам не се разбираш
не е стокхолмски синдром
но е общо взето близо
когато си жертва нямаш контрол
и в това е целият трагизъм
той е поет ще каже
и пише стихове
понякога мисля че са за мен
но не съм сигурна
но ти ще страдаш повече от нея
ще пиеш повече от нея
няма да пушиш повече от нея
това едва ли е възможно
но ще ти бъде по-болезнено
ще обясняваш колко трудно
ти се получава обичането
и те обхваща непоносима тревожност
че проблемът не е момичето
и все няма да ти достига смелост
и все нещо ще ти липсва
нещо което е нищо
нещо което е всичко
и тихо кротко чакаш да узрееш
не се учи да бъдеш по-различен
само по-добър
обикновено и това стига.

ледено момиче, аз ще тръгна след теб

първите стъпки тази нощ са мои
вървя като в утроба
всичко е ужасно ново
снегът е тъкмо навалял
като девственост
като невинност
е булевардът бял
преди да го раня с излишните си думи
от бяс обхванал езика ми
и яростно бълващ за онова помежду ни
а преспите попиват обиграно
миниатюрната ми скръб
и цялата ми кръв изтича
когато се опитам да те хвана
във нощните си мрежи за пореден път
и цяла нощ прекарвам будна
разкъсвам безполезната си плът
главата във несвяст разтърсвам
и искам да разтърся цялото си аз
за да стопя снежинките
които ме покръстват
във вечно пребиваване със тях
и искат да се слеят с мене
макар че не за зима съм родена
сега е толкова студено
събрала съм студа във шепи
и чакам пак да ми прошепнеш
че аз съм тъжното ти ледено момиче
в съня си още ме обичаш
и винаги тръгваш след мен

фамозно

разбърквам думите по вените
аналогично дрехите по пода
така правели артистите, големите
за да покажат своята несгода
и тялото ми разчленено е на части
така че да забрави твоето докосване
по-леко от ужилване е да ми кажеш здрасти
по-незначително от здрасти твоето износване
поставям си реалистични цели:
да те забравя в края на стихотворението
аз може да не съм от смелите
ала е важен опитът, а не умението.
а мозъкът ми от фантазии е болен
убива се само̀ сърцето ми със илюзорност
ама пък страдам артистично, модно
пред всички, с публика, с помпозност.
не знам какво тече във мене вече
но надали е кръв, понеже не ми кипва
когато няма те, когато си далече
и особено когато ми липсваш.
изчерпвам се откъм сюжети
в които да те вплитам
главата ми започва да просветва:
със тебе всичко вече е опитано.
чак чудя се дали съвсем не съм забила
в баналното си жалко съществуване
поредния пирон от мазохизъм
поредната инжекция преструване.
къде ти спасение, къде ти измъкване
забравила съм механизмите за дишане
уж бегло споменавам те, уж бегло вмъквам те
накрая: аз ли пиша теб или ти пишеш ме?

нямам сърце