Казвала ли съм го скоро?*

През пролетта шест часът вечерта не е време за Апокалипсис – личен или споделен – а моментът, в който слънчевите лъчи се втурват с една ленива мекота да спасяват човешкия живот от униние. Това е и редовното ми време за (с)мисъл, и докато хората тепърва отиват на Народен, за да се забавляват, аз отивам на работа. И нарочно се бавя, шляя се по малките улички, изучавам тихите кътчета на София, които, убеждавам се все по-често, са много по-вълшебни от големите ѝ улици, макар и не толкова оживени и величествени. И да, съзнавам, че нито шум, нито внушителност е синоним на красота. Поне в опитните очи.
Докато се – щях да ползвам думата лутам – ала всъщност така или иначе съм вечно, безвъзвратно погълната от София. И нямам против. Та… докато скитам из дебрите на този град, и се усмихвам на всичко около себе си, защото… защото ми се усмихва, забелязвам няколко неща. Първо, хората започват да ти се усмихват обратно. Излъчваш необяснимо задоволство… и е заразително. Второ, децата изглеждат направо симпатични, когато прежурящото слънце ръси топлина по главите им. Трето, София се е разлистила за една нощ. Въздухът мирише на мед. Затова решавам да си откъсна маргаритка – за да си запазя късче от точно тази пролет в точно този град. И вървя с цветето през целия си – макар и кратък – път.
Не откъсвам нито едно листенце. Някак не ми е необходимо да знам дали… – е, сещаш се. А и гледам да се държа като голяма, скоро ставам на 20.
Но продължавам да се усмихвам. Ако ще и леко глуповато.
Когато слънцето залезе и въздухът натежи от очакване, забелязвам, че съм се превърнала в пролет.
И това е толкова хубаво.

*sofiailoveyou

I shot myself in the foot again

if you want to hold on to the first girl that you meet
or if you want to settle down and plant roses at my feet
go ahead, go ahead, go ahead, I wish you would

;

опитвам се да съм по-мила към себе си
от време на време работи!

отдавна не съм писала за
несбъднати любови
за болките без повод
и пропуснати погледи
отдавна не съм мислила за
закъснелите полети
цветята, разпилени по пода
защо не виждам щъркели напролет
отдавна не съм искала да
се разлея в нещастие
да изгубя главата си
и да забравя коя съм
отдавна не съм се спъвала
по равни пътища
не съм била
бездомна в собствената къща
не съм издишвала лъжа
измислиците вече са ми неприсъщи
отдавна са умрели пеперудите в стомаха ми
и рядко, но достатъчно редовно искам да се върнат
отдавна мисля си, че стига толкова съм чакала
че време е душата ми отново да се влюби

your voice is swallowing my soul, soul, soul, soul, soul

а първият ми блог се казваше s0ul
и имала съм хубав глас
на върха на езика ми са и други неща
но още е рано, да.