понякога носталгията така тежи ми
макар че вече съм останала без сълзи
забравила съм да изричам собственото име
в безсилие и мъчно търсене на други
очите ми били са езера
така воднисти, толкоз пълни
че чакали са само повод да
прелеят и размият всичко помежду ни
и казват, че катарзис се наричало
когато болката ти наводни пространството
аз мисля, че единствено съм искала
да те открия някак и измамното
да спре да е основа на съдбата ми
да не съзижда без компромис любовта ми
и да е без значение дали съм чакала
(щом трябва, ще си дойдеш)
ако ли не, си заминавай.
времето тук блика на тласъци – като петрола 