Разкъсвам мислите на най-фини атоми
и вдъхвам в четирите посоки на света:
някои от тях на север са пратени
и когато се настанят, зъзнещи, в студа,
усещам, че са точно обратното на теб,
а не желая да се откъсвам чак толкова,
и стопявам снега между нас, горя целия лед,
и се обръщам на другата страна.
Други, пратени на юг, лишени са от въздух,
защото са толкова близко до тебе,
че ги опожаряваш само с присъствие,
а аз оставам почти без път за поемане.
Онези, които на изток е посяла въздишката,
се пълнят със сол и ритуално изтичат
от очите ми, препълнени с липса на смисъл,
и липсата на твоето обичане.
В последен, най-отчаян стон, отправям се на запад
и ям остатъци от мисли, почти превърнати в олово.
Но по-добре така, аз искам да горчиш в главата ми,
за да не се подлъжа някак да те приютя отново.
времето тук блика на тласъци – като петрола 