Казвала ли съм го скоро?*

През пролетта шест часът вечерта не е време за Апокалипсис – личен или споделен – а моментът, в който слънчевите лъчи се втурват с една ленива мекота да спасяват човешкия живот от униние. Това е и редовното ми време за (с)мисъл, и докато хората тепърва отиват на Народен, за да се забавляват, аз отивам на работа. И нарочно се бавя, шляя се по малките улички, изучавам тихите кътчета на София, които, убеждавам се все по-често, са много по-вълшебни от големите ѝ улици, макар и не толкова оживени и величествени. И да, съзнавам, че нито шум, нито внушителност е синоним на красота. Поне в опитните очи.
Докато се – щях да ползвам думата лутам – ала всъщност така или иначе съм вечно, безвъзвратно погълната от София. И нямам против. Та… докато скитам из дебрите на този град, и се усмихвам на всичко около себе си, защото… защото ми се усмихва, забелязвам няколко неща. Първо, хората започват да ти се усмихват обратно. Излъчваш необяснимо задоволство… и е заразително. Второ, децата изглеждат направо симпатични, когато прежурящото слънце ръси топлина по главите им. Трето, София се е разлистила за една нощ. Въздухът мирише на мед. Затова решавам да си откъсна маргаритка – за да си запазя късче от точно тази пролет в точно този град. И вървя с цветето през целия си – макар и кратък – път.
Не откъсвам нито едно листенце. Някак не ми е необходимо да знам дали… – е, сещаш се. А и гледам да се държа като голяма, скоро ставам на 20.
Но продължавам да се усмихвам. Ако ще и леко глуповато.
Когато слънцето залезе и въздухът натежи от очакване, забелязвам, че съм се превърнала в пролет.
И това е толкова хубаво.

*sofiailoveyou

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s