и ти също

обичам такива песни
тази ми пасва идеално на настроението, на периода, на живота
мхм

j(a)une

и с други сме вървели този град
та стъпките ни са оплетени от чужди думи
и някак ретро, винтидж, старчески почти блестят
очите ни, облечени в настъпващия юни

и с други сме вървели този град
и устните ми са разказвали мистериите му бурно
от раз намразили не него – тъмния му смях –
са ме контрирали, а аз съм им отвръщала “безумци”

и с други сме вървели този град
и искали сме да им пуснем уличния шум, макар че само ние си го чуваме
и колко пъти съм се спъвала не-с-който-трябва крак
и съм овиквала разбриданите тротоари в тъмното

и с други сме вървели този град
но никога не съм изпитвала такава жажда за изгубване
и изучаването му под твоя саундтрак
е чудно, колкото взаимното ни сбъдване.

Is this growing up?

Сега завинаги ще го свързвам с А., обаче какво пък, нали.

Words are failing me.
I have absolutely no fucking idea what to say, or write, or feel, or do because, truth be told, there’s nothing to say, write, feel or do.
I’m still trying to comprehend.
I read that you’re not supposed to expect closure in grief.
But I need truth like I need oxygen and there’s no one in this world who can give me my truth.
I just want to stop being so angry. So enraged.

сбогуване

I’m not ready to do this but here I go.

никой не ти казва как ще е
знаеш само че ще заболи
като гръм от ясно небе
очите ти валят наместо облаци
започваш да се задушаваш
и да изпускаш неща от ръцете си
светът се движи, ала аз съм спряла
и сякаш нещо подло се е врязало в сърцето ми
цигарите не смогват на изпушването на главата ти
и мозъкът барабани до пръсване
не е боляло толкоз скоростното полудяване
но да не зная истината вече късно е
обхваща ме безмилостна тъга-апатия
и мисля си да я наричам безразличие
когато най съм се нуждаела от тебе те е нямало
а днес дори да те повикам е безсмислено.
и името ти да крещя във празнината на нощта,
и дробовете си да издера от болка – тъпо е.
и глухо мога само и безмълвно да седя
и да се взирам в белега на твоето отсъствие

оползотворих си последната тийн година.

още много неща искам да кажа, да направя, не ми стига времето.
на 19-ти за последен път съм на 19 – сладко, нали – и беше един от типичните ми дни, в които се опитвам да свърша всичко едновременно. естествено, не успявам, понеже не съм господин за един ден, а (мъка за всички, които ме търпят) (ще черпя) Габриела… всеки ден.
накрая се тръшвам на стола вкъщи (адски изморена, но някак удовлетворена) и вместо да пропадам в екзистенциални кризи, ретроградни планети и сатурнови дупки, си мисля колко прекрасна година беше, и колко красиво ми се случиха някои нейни отрязъци, и колко важни, макар и понякога некоординирани, бяха крачките ми. и колко често – дори днес, най-вече днес – вървях без чадър през може би не най-прекрасния, но най-моя град; градът, който носи прашасалите ми обувки, откакто се помня, и се надявам да ги носи завинаги.
и защото искам да сме вечно вплетени, и защото бих останала вечно на 19.
искам – ако не някой друг, поне София да запази образа ми по някакви нейни си неведоми пътища (тя ги умее тия неща)… такава, каквато съм сега. такава, каквато е сега.
завинаги, завинаги, завинаги.

//сбогом на любимия ми таг
ще си измисля друг. по-хубав. да.
да.