are we blind?

30 day challenge – day 5

случай, в който съм обмисляла самоубийство

От доста време насам суицидните мисли ми се виждат меко казано банални, скучни, предвидими и най-вече слабохарактерни, което не мога да понасям. Знам, че има две страни на всяка история и че вероятно не е лесно да вземеш решението да сложиш край на живота си – даже веднъж бях чела мнение на някого във форум, Пожелавам ти никога да не разбереш какво кара хората да се самоубият. Ми не знам к’во ги кара, но знам, че ако си стигнал до момента, в който обмисляш дали да не прекратиш живота си, т.е. явно преживяваш (предимно) емоционална катастрофа и не виждаш причина да живееш, по-смелото е всъщност да продължиш да живееш.
Иначе съм обмисляла самоубийство вероятно в осми клас, защото бях депресирана (не преувеличавам, така си беше). Причини мога да си намеря колкото искам – daddy issues, mommy issues, boyfriend issues, etc…
… но не искам.
Вече съм в такъв период от живота си, в който не ме е (толкова) страх да живея, да греша, да бъда наранявана, аз да наранявам, да се разделям… не знам… някак… мисля, че правилните хора/неща се задържат. Всичко трябва да си е на мястото. Надявам се.
Не пиша случайно тези редове, подозирам, че скоро ще ми се наложи да се конфронтирам за нещо и хич не ми се занимава с тия тийн драми вече.
Айде да ставам на 20 и да имам извинение да им тегля една?