оползотворих си последната тийн година.

още много неща искам да кажа, да направя, не ми стига времето.
на 19-ти за последен път съм на 19 – сладко, нали – и беше един от типичните ми дни, в които се опитвам да свърша всичко едновременно. естествено, не успявам, понеже не съм господин за един ден, а (мъка за всички, които ме търпят) (ще черпя) Габриела… всеки ден.
накрая се тръшвам на стола вкъщи (адски изморена, но някак удовлетворена) и вместо да пропадам в екзистенциални кризи, ретроградни планети и сатурнови дупки, си мисля колко прекрасна година беше, и колко красиво ми се случиха някои нейни отрязъци, и колко важни, макар и понякога некоординирани, бяха крачките ми. и колко често – дори днес, най-вече днес – вървях без чадър през може би не най-прекрасния, но най-моя град; градът, който носи прашасалите ми обувки, откакто се помня, и се надявам да ги носи завинаги.
и защото искам да сме вечно вплетени, и защото бих останала вечно на 19.
искам – ако не някой друг, поне София да запази образа ми по някакви нейни си неведоми пътища (тя ги умее тия неща)… такава, каквато съм сега. такава, каквато е сега.
завинаги, завинаги, завинаги.

//сбогом на любимия ми таг
ще си измисля друг. по-хубав. да.
да.