за в битието вплетените дрязги, драми
прехапването на езика
за кръв, соляща ритуално раните
и миналото, тази няма въпросителна
за хваналите се на бас, на стръв
живот и смърт, износени през чужди думи
за дишането между пръстите, за рохкавата пръст
която разпилявам ежедневно помежду ни
за генералния провал, че няма да сме по-добри
за вечното приемане, безмълвното ни питане
за всичкото “а можех” и “защо”, и “може би”
прошепваме си лека нощ и казваме молитвите
//ужасявам се. и толкова безсилна се чувствам, че за пръв път от години ми идва да се помоля.
броят на стихотворенията
които искам да съм написала
или превела
или прочела
или поне слушала в изпълнение на
нечий дрезгав глас в телефонната слушалка
звукът на словото, което пробожда
което разтреперва, което гложди
което те оставя безмълвен, което отнема координацията
постепенно критериите ми стават все по-ниски
и начините ми да се справя със завистта (а тя присъща е на възрастните)
(не казах ли, че няма да пораствам?)
се провалят с онзи гръм, който
отеква през тялото ми, отразява се в очите ми
и ме оставя коренно изкоренена
без път съм и без дом, когато
преглътнала съм всички призраци в главата си
и иска ми се да бях малко по(-)
за да може, когато нечий пресипнал глас
ми чете поезия късно вечер
да имам сили
да затворя телефонната слушалка
да спусна щорите, да дръпна завесите
да допия последната глътка, да загася с обигран жест цигарата
и да се надявам, че
в следващия си живот
ще бъда много по-добре подготвена
часът е осем, остатъкът от вечерта тепърва ще вали.
в косата вплитам си пореден лъч, а той се прави, че отива ми.
отхапала съм част от този ден, залязъл току-що,
оставил ме да бъда много нежна;
градът около мен е спуснал вече щори
и чака нещо във константна безметежност.
така се чувствам винаги, когато лято е –
подхожда му моментът на очакване.
и паметното случване, и нещо за запомняне.
но тази крайно лятна отговорност
– че трябва нещо да се стори –
тежи ми злобно и оловно,
и жегите по мозъка не спират да тормозят.
това навярно е – една от милион – причини
със тоз сезон да липсва свикване.
старая се, насилвам се и давам му различно име,
но с него просто трудно се обичаме.
че много чакане таи се в него,
и твърде много може би.
напук на тези, дето го зоват небрежен,
но зимите са по-неангажиращи
класика.
напоследък съм много повече на 14, отколкото е здравословно…
остава ми съвсем малко до момента, в който ще си пусна нирвана.
забелязала съм закономерност: когато съм много щастлива, започвам да си търся злини от нищото.
започвам да завиждам, да ревнувам, да се тъпча, въобще, ставам най-ужасния човек (към себе си предимно).
и сега съм се свила от страх нещо лошо да не ми се случи отново (все ми е тая дали го викам)
мисля, че за цял един живот не се научих/няма да се науча да бъда пълноправен собственик на щастието си.
тежа си… тежа си… и т’ва е.
и съм забравила как да бъда уязвима, и мозъкът ми не дава да се отпускам въобще, а понякога много искам просто да си легна и да се заровя във възглавницата, и да си изплача всичките мъки, и въобще – искам да плача най-накрая, това със сълзите е много досадно, защо спрях да умея да си изплаквам тревогите? не мога вече, не става с музика, не става с филми, не става с мисли, нищо, нищо не помага.
уф
praying for rain, дет’ се вика.
тази вечер дълго се уча да умея заспиване.
тази вечер – шумно небе вътре в мен – и не ще да умира.
тази нощ предпазливо разлиствам си всяка тревога.
тази нощ препрочитам се с тежко сърце, ала инак не мога.
и дерзае се всеки участък от – понеже имам скромно тяло –
моя аз, по-малко жена (засега), ала и момичето – бавно –
но гарантирано ми се изплъзва, отива си, мести се някъде;
отлита на юг, емигрира, удавя се, влюбва се, чарът е
в това: всеки образ, закърпен от мене в годините,
не пропуска да тръгне. и мълчи, но процежда се в римите.
затова парадно липсвам всяка аз, която съм била,
и предварително оплаквам всяка аз, която бих могла да бъда.
не ми върви без лекото убождане във слепоочията (така броя годините)
да не отчитам всеки терминал и всяко заминаване. завинаги.
и следващия път, вещая си, ще бъде по-успешно разотиването:
събирането на вещите, изнасянето от жилището.
и ще посрещна с най-върховното вълнение поредната си наемателка;
дано се случа с липсата на страхове единствено, а другото – да бъде неочаквано.
—
други споделянки: (май) ревнувам от един призрак и постоянно се сравнявам с него, не е хубаво, но е до болка типично за мен. после се сещам, че моята н-та крачка не може да е равна на ничия друга. и че и сега, на 20, съм крачила достатъчно смело. и т.н., боря си обичайните страхове, то е ясно.
времето тук блика на тласъци – като петрола 