винаги си в конкуренция с нещо в нечие сърце

слушам песни от преди и нямам вкус на минало.
не мога да се разплача за татко.
това ме притеснява.
също не спя добре.
нищо не чета.
и това ме притеснява.
also, fuck capital letters forever
понякога искам да съм голяма и сериозна. понякога се чувствам така – понеже, неизбежно и неусетно, съм се превърнала в такава. говоря за договори, трудови книжки, стажове, песнии, наследства, мисля за бъдещето много повече от преди… и много повече ме тревожи. не искам да съм малка, защото не съм имала приказно/магично детство, нямах почти никакви приятели, бях свита и затворена – навярно по усмотрение на нашите, ако е възможно това. предпочитах да забия нос в поредната книга, отколкото да изляза, и в момента това ми се струва тъжно.
струва ми се тъжно, че не мога да карам колело, защото ако бях излизала повече, щях да съм се научила.
освен това си спомням колко много се караха нашите и как всяка вечер се повтаряше едно и също, и, макар и малка, имах чувството, че ми пускат един и същи хорър филм всяка вечер. наясно съм, че надали съм мислела точно същото нещо тогава. но в ретроспекция не намирам по-добри думи.
(тук щях да кажа нещо в стил “не че тези думи са кой-знае какво”, но ми писна да си мразя думите.)
животът е кратък, случи ми се най-лошото (възможно, знам, че винаги може и по-зле – безкрайният оптимист в мен, мхм) и пак се ядосвам за глупости; защо хората са толкова плоски// защото хората са толкова плоски.
преди няколко месеца сядах да пиша всяка вечер под звуците на love like a sunset (за милионен път, но не последен – песента на живота ми, просто държа да го отбележа, важно е). сега вече не ми се пише толкова, но заразглеждах любим свой блог и ме обхванаха графомански настроения, искам да се излея точно сега, няма да казвам, че ще го правя редовно, защото плановете ми за писане винаги се провалят, но какво е животът, ако не един регулярно провален план.
оф, мамка му, пак изпуснах нишката заради лирическите си отклонения.
та говорех за детството си и как не мога да карам колело.
сега не съм асоциална – по чийто и да е избор – даже напротив, което не означава, че не се чувствам сама на моменти. знам, че броят хора, с които си общуваш, не е определящ за процента самотност в кръвта ти, но за себе си съм установила, че имам огромна нужда да общувам, да знам, че има някого.
така.
всъщност тия неща не знам защо ги казвам, нещо друго ми се въртеше в ума. и сякаш по-важно.
та да, може би цялото нещо е понеже не усещам тръпките на миналото в музиката.
преди малко го разбрах.
става ми мъчно, но не наистина.
не искам да се връщам назад.
не искам да съм малка.
животът ми сега е по-хубав от преди.
чувствам се повече на мястото си.
и някак искам да си отбележа факта, че продължавам упорито да не се пречупвам.
общо взето съм наясно, че съм силен дух и бла-бла, но в светлината на последните събития наистина го разбрах.
и се гордея със себе си за това и мисля, че е важно да се гордея със себе си понякога, и въобще, браво, Габриела.