класика.
напоследък съм много повече на 14, отколкото е здравословно…
остава ми съвсем малко до момента, в който ще си пусна нирвана.
забелязала съм закономерност: когато съм много щастлива, започвам да си търся злини от нищото.
започвам да завиждам, да ревнувам, да се тъпча, въобще, ставам най-ужасния човек (към себе си предимно).
и сега съм се свила от страх нещо лошо да не ми се случи отново (все ми е тая дали го викам)
мисля, че за цял един живот не се научих/няма да се науча да бъда пълноправен собственик на щастието си.
тежа си… тежа си… и т’ва е.
и съм забравила как да бъда уязвима, и мозъкът ми не дава да се отпускам въобще, а понякога много искам просто да си легна и да се заровя във възглавницата, и да си изплача всичките мъки, и въобще – искам да плача най-накрая, това със сълзите е много досадно, защо спрях да умея да си изплаквам тревогите? не мога вече, не става с музика, не става с филми, не става с мисли, нищо, нищо не помага.
уф
praying for rain, дет’ се вика.
времето тук блика на тласъци – като петрола 