малка смърт

броят на стихотворенията
които искам да съм написала
или превела
или прочела
или поне слушала в изпълнение на
нечий дрезгав глас в телефонната слушалка
звукът на словото, което пробожда
което разтреперва, което гложди
което те оставя безмълвен, което отнема координацията
постепенно критериите ми стават все по-ниски
и начините ми да се справя със завистта (а тя присъща е на възрастните)
(не казах ли, че няма да пораствам?)
се провалят с онзи гръм, който
отеква през тялото ми, отразява се в очите ми
и ме оставя коренно изкоренена
без път съм и без дом, когато
преглътнала съм всички призраци в главата си
и иска ми се да бях малко по(-)
за да може, когато нечий пресипнал глас
ми чете поезия късно вечер
да имам сили
да затворя телефонната слушалка
да спусна щорите, да дръпна завесите
да допия последната глътка, да загася с обигран жест цигарата
и да се надявам, че
в следващия си живот
ще бъда много по-добре подготвена