за в битието вплетените дрязги, драми
прехапването на езика
за кръв, соляща ритуално раните
и миналото, тази няма въпросителна
за хваналите се на бас, на стръв
живот и смърт, износени през чужди думи
за дишането между пръстите, за рохкавата пръст
която разпилявам ежедневно помежду ни
за генералния провал, че няма да сме по-добри
за вечното приемане, безмълвното ни питане
за всичкото “а можех” и “защо”, и “може би”
прошепваме си лека нощ и казваме молитвите
//ужасявам се. и толкова безсилна се чувствам, че за пръв път от години ми идва да се помоля.
времето тук блика на тласъци – като петрола 