PARALLEL WORLD

//това е старо и ирелевантно

от всичките ми преструвки
най-любимата се казва
отсъствие на ревност
-от призраци- по твоето наричане
от хора минали, които си обичал
и се старая да съм по-добра за теб
да мога повече, да пиша по-добре
и думите си да обличам по-красиво
да слагам всичко в правилния ред
да не разливам по чаршафите ти вино
да не се цапам, когато се храня
да не изпускам вещи по асфалта
самата аз да се предпазвам да не падам
така редовно ми се иска да съм друга (и съзнавам)
перфектната жена лежи в паралелна вселена
ала съм толкова далече от жена
а паралелното ми аз са този град, поезията, лавините във мене
но ти ми каза на вселена че приличам
и все по-рядко правя паралели с миналото
целувам те, това ще ни е точка на пресичане
а другото (като например съвършенството)
оставям в плик със надпис “до поискване”

I’m (not) all out of faith

//разрових си черновите, има интересни неща
на колко ли неща съм дала живот (който вероятно не заслужават)
почнала съм да го пиша лятото
явно сега е моментът да го довърша
и всъщност що да не заслужава живот//

I had a revelation
once upon this summer
as I was headed to the bus stop
(to go some place else
to crawl beneath other people’s veins
to mingle my magical miscellaneous charm into other people’s lives
that
after so many years
of grief, desperation, rejection,
and, finally, ignorance
for the only person who made me question
why I was born
and whether I would ever be loved
it hit me
I am
indeed
worthy and lovable
and I deserve so much more
than he could ever give me
and I think
I have
most probably
received it
but
still
I miss you, dad
and I’m sorry
I couldn’t tell you
something other than
I hate you
I despise you
I’ll never forgive you
I should’ve been
the better man
in my life
in the absence of a man in general
but I wasn’t
I couldn’t bring myself up to it
and now I regret it
though I’m perfectly aware I couldn’t have saved you
Sometimes I’m scared
I’ll never forgive and forget
but then love hits me
music hits me
life hits me
hard
and I stop thinking
and though I’m not currently letting go of
the thought of how much you hurt me
Cheers, Dad
to wherever you are now
and whatever you are
and I say cheers cause
I know you’d like it
and cause I don’t know what else to say
and for now
this’ll have to do

винаги си в конкуренция с нещо в нечие сърце

слушам песни от преди и нямам вкус на минало.
не мога да се разплача за татко.
това ме притеснява.
също не спя добре.
нищо не чета.
и това ме притеснява.
also, fuck capital letters forever
понякога искам да съм голяма и сериозна. понякога се чувствам така – понеже, неизбежно и неусетно, съм се превърнала в такава. говоря за договори, трудови книжки, стажове, песнии, наследства, мисля за бъдещето много повече от преди… и много повече ме тревожи. не искам да съм малка, защото не съм имала приказно/магично детство, нямах почти никакви приятели, бях свита и затворена – навярно по усмотрение на нашите, ако е възможно това. предпочитах да забия нос в поредната книга, отколкото да изляза, и в момента това ми се струва тъжно.
струва ми се тъжно, че не мога да карам колело, защото ако бях излизала повече, щях да съм се научила.
освен това си спомням колко много се караха нашите и как всяка вечер се повтаряше едно и също, и, макар и малка, имах чувството, че ми пускат един и същи хорър филм всяка вечер. наясно съм, че надали съм мислела точно същото нещо тогава. но в ретроспекция не намирам по-добри думи.
(тук щях да кажа нещо в стил “не че тези думи са кой-знае какво”, но ми писна да си мразя думите.)
животът е кратък, случи ми се най-лошото (възможно, знам, че винаги може и по-зле – безкрайният оптимист в мен, мхм) и пак се ядосвам за глупости; защо хората са толкова плоски// защото хората са толкова плоски.
преди няколко месеца сядах да пиша всяка вечер под звуците на love like a sunset (за милионен път, но не последен – песента на живота ми, просто държа да го отбележа, важно е). сега вече не ми се пише толкова, но заразглеждах любим свой блог и ме обхванаха графомански настроения, искам да се излея точно сега, няма да казвам, че ще го правя редовно, защото плановете ми за писане винаги се провалят, но какво е животът, ако не един регулярно провален план.
оф, мамка му, пак изпуснах нишката заради лирическите си отклонения.
та говорех за детството си и как не мога да карам колело.
сега не съм асоциална – по чийто и да е избор – даже напротив, което не означава, че не се чувствам сама на моменти. знам, че броят хора, с които си общуваш, не е определящ за процента самотност в кръвта ти, но за себе си съм установила, че имам огромна нужда да общувам, да знам, че има някого.
така.
всъщност тия неща не знам защо ги казвам, нещо друго ми се въртеше в ума. и сякаш по-важно.
та да, може би цялото нещо е понеже не усещам тръпките на миналото в музиката.
преди малко го разбрах.
става ми мъчно, но не наистина.
не искам да се връщам назад.
не искам да съм малка.
животът ми сега е по-хубав от преди.
чувствам се повече на мястото си.
и някак искам да си отбележа факта, че продължавам упорито да не се пречупвам.
общо взето съм наясно, че съм силен дух и бла-бла, но в светлината на последните събития наистина го разбрах.
и се гордея със себе си за това и мисля, че е важно да се гордея със себе си понякога, и въобще, браво, Габриела.