Monthly Archives: July 2015

инициация

не ме прекъсвайте, сега извършвам
много сложен – не езически ритуал –
процес “разделяне на детето от възрастен”
довършвам
себе си, слагам си последните щрихи
изправям платното на стената
(телецът в мен, естетът в мен, доволно се усмихва)
понеже още съм съвсем прясна, свежа кръв
в света на всички, дето знаят как се правят нещата
гледам шума, който вдигам, да е минимален
и ако може въобще да не е шум, а мелодия, но
който плаща, поръчва музиката, а аз
съвсем скоро изкарах първите си пари
да си възрастен не значи само
да си лягаш, когато поискаш
и да правиш, каквото поискаш, и с когото поискаш
значи също да си сам
по-сам, отколкото си бил преди и ще бъдеш някога
значи разделяне с всичко познато
значи смърт и после значи да не можеш да заспиш до ранни зори
а когато сте само ти и тишината до пет часа сутринта
повярвайте ми, хич не е готино
да си възрастен също значи да седиш цял ден по пижама
да си изпушиш всичките цигари и да трябва да слезеш до магазина
да ядеш студени полуфабрикати
но да те мързи да слезеш до магазина
и да те мързи да си стоплиш храната
и душата да те мързи да си сгрееш
да си възрастен значи да те е страх
от всичко
и страховете с годините стават все повече
защото стават все по-възможни
да си възрастен значи малко по малко да разбираш
че отговорите на всички въпроси са химера
че никой не знае нищо
че се научаваме да се предпазваме криво-ляво, едва-едва
но за пред другите – преструвам се
че съм пораснала, рисувам се
нали ви казах, сложен процес извършвам
изправила съм картината на стената, изключила съм печката
(каква печка, аз не готвя, по-вероятно да съм изключила пресата)
заключила съм вратата
подписвам се под себе си
тръгвам.

I’M THE GHOST IN THE BACK OF YOUR HEAD

пиша, за да не откача съвсем
днес плаках почти два пъти
чудя се дали забравата изобщо е възможна
чудя се как се липсва човек, който не го е имало
чудя се как да се предпазя от заразата в душата си, о, господи, какво клише. и кой е твоят господ, габриела, кого викаш, ако не вярваш в нищо, към кого си се обърнала – главата ти е вечно обърната нагоре, очите ти пият небето, ирисите ти попиват слънцето, лъчите му те горят, но на теб не ти пука, а по-хубаво, най-хубаво, е нощем, защото небето е море, ама истинско, окъпано от лунна светлина, ето  я лунната пътека, о, на тази луна даже хора са били, ПО ДЯВОЛИТЕ, колко незначителна си в сравнение с тези неща, и who cares, че не можеш да видиш звездите, заради шибаното си късогледство, щом знаеш, че са там
мисля, че изобщо не съм добре, страх ме е, че ще полудея, ама сериозно ме е страх, почти колкото ме е страх и за всичко останало: страх, страх, страх, вцепеняващ, влудяващ страх от всичко, за всичко, защо се тревожа толкова, какво искам от този живот

много ме е страх, да, това е, това исках да кажа, защото го усещам с всяка клетка и се чудя колко още ще ме е страх и колко е максимумът на страха
искам просто да живея и да не мисля, толкова ли много искам

и си счупих тъпите слушалки, и единственото, за което съм способна да мисля в момента, е как ще пътувам утре в метрото без слушалките си, защото съм скапана егоистка, а допреди малко мислех за съвсем други неща, но всъщност всичко е по-добре от това, за което мисля в 90% от времето

и пак ме домързя да си оправя ноктите, споделям това, защото ми отвлича вниманието

и ще спя <5 часа, но на кого му пука

може би трябва да започна да спя, може би това ще помогне за ирационалните ми страхове

хич не искам да се оправдавам така, но за всичко е виновен баща ми. много ми тежи това, че не можах да му простя, още не съм, снощи си мислех, че съм, но в такива моменти, в които съм толкова близо до откачане, си мисля, че никога няма да се получи.

все тая, това изобщо не е за блог

ама аз винаги ще си остана неразбрана тийнейджърка с плашеща нужда от споделяне.