generally, I suck

Започнах да пиша, движена от един удобно настанил се във вътрешностите ми гняв, станах да пия една студена вода (метафората е истинна), смених позицията, пуснах си друга песен и мисълта ми не тече под толкова остър ъгъл. Искам да кажа, че не съм злобно присвила очички, това е. Не че мисълта ми тече под тъп ъгъл. Не че е тъпа. Понеже вече не се обвинявам толкова много за всичките неща, които не съм. Ох, това е такава лъжа и този пост е the ultimate опровержение.

По дяволите! Иска ми се да съм малко по-спокойна, малко по-зряла. Нали, ако е възможно. Даже тръгнах да пиша на английски – нещо, което не съм правила от сума ти време, понеже ме дразни, понеже не си намирам думите толкова лесно (не че с матерния си език имам кой-знае колко по-успешни опити, но все пак) и т.н., и т.н. Абе, пишеше ми се на български и толкова. Обаче – вероятно – понеже съм заобиколена от английски all the time, literally, вече съм се омагьосала (which is just a fancy word for зомбирала) и езикът си иска своето – да се прокрадне във всичките ти слоеве, да те експлоатира. И да.

Даже пиша с главни букви!

Ох, не знам какво искам да кажа, знам, че ми се пише нещо в стил мило дневниче, знам също и колко е досадно това, но искам много да споделя факта… че…

умирам…

от…

ЗАВИСТ

ПОСТОЯННО

ох, ужас, ми честно казано, не ми стана по-добре.

Габриела, ти си отвратителен човек.

Искам да кажа… аз умея да се радвам на чуждия успех/късмет/постижение, ама наистина да се радвам, и то не само на близки хора. (Да бе, нали завиждаш?)

Но завиждам за дреболии, за увереността на някои хора, за това, че владеят словото по-добре, че владеят телата си по-добре, че владеят животите си по-добре.

Сега изневиделица (ъгх, мразя тая дума, що я ползвам?) се сещам за един цитат, нещо в стил Човек цял живот носи своите детски комплекси, своите детски любови… етц, you get my point.

И винаги съм мислела, че е супер безсмислен, че изобщо не е вярно.

Ама май е. Поне частта за комплексите.

Дали да не започна да се примирявам (о, каква идиотка, примиряваща се на 20 години), че никога няма да се избавя от чувството, че не ставам?

Така ми е писнало да вървя срещу себе си, а това с подценяването е… нещо като основа ми е. Лошата основа обаче, знам, води до срутване на сгради. Лошата ни основа като личности води до саморазруха.

Аз съм наясно, че основите ми, all in all, са добри, само от време на време се прокрадва тая тънка нишка на завист/комплексарщина, ама то т’ва стига.

ЗАЩОООО, защо не се приемам такава, каквато съм, защо никога нищо не ми е достатъчно, защо все се тръшкам, че съм толкова недостатъчна, не е ли време да израсна тия неща, за кой път пиша за тях.

Ми, казах си, generally, I suck.

Ама и тая проклета примиренческа позиция.

Излизам си от кожата, честно. :Д Понякога се учудвам как не се шамаросвам на фона на всичките глупости, които бълвам.

Исках също така да кажа, че татко (татко?! никога не го наричам така, но oh well, it doesn’t matter anyway now)… понякога ми липсва ми да си говоря с някого за него. Не че чак толкова ми липсва самият той, но мисля, че хората около мен забравиха за това или се чувстват неудобно от тоя факт (знам, че е нормално) и не го споменават по тая причина. Но аз не съм забравила. Нали, просто исках да си го вметна. Не ми е минало.

Уморена съм, искам нещо сладко и да остана сама.

//с музиката понякога ме бива