СВЕТЪТ Е ХАОС

но само в него биваме заченати
(небето се разтваря, аз прониквам)
лежат там коренът и семето
на битието, дето ни тежи
избухва цялата вселена
а тласъците ѝ – като на никаквица
зоват орди от бивши звезди
да станат тази нощ родители
присядат вечните въпроси на ръцете ми
началото на началата гази в мене
взривът кънти да каже, че съм глуха
и ослепява – да не мога да се гледам
а аз съм търсила парченце суша
и търсила съм се в планетите
превъртала съм времената
очаквала съм в грешните пространства
уплашена от неумението да плувам
единственото важно – вътре е остана
ло
показването на повърхността е също съществуване
макар и дрезгавият ми апокалипсис
редовно да ми шепне ласкаво, но иронично
че няма нито липси, нито смисли
аз вечно чакам хаосът да се подреди
космично.

//

Х

Любовта ми не е сляпа – а луда –
менюто в собствената ми чиния
от канибализъм страда и изяжда се,
– аз водя диалог с шизофренията –
взаимно се успокояваме, че биполярни сме,
дано ни стигне дълго чаканото. Чувам,

че тялото ми е шаблон за тоя праг,
който насича листа безнадеждно.
Че силуетът ми оформил е пейзажа,
– след мен повторен е моделът –
блуждаеща, бунтовна, маловажна.
И тракам аз от студ със зъбите на тоя свят.

Със тях захапва лудостта – не, любовта –
и се самоизяжда. Екзистенциалният въпрос:
щом се изям, дали размерът ми се удвоява,
или душата в тялото – като прокуден гост –
изчезва най-подир. Безмълвна. Като дявол.
Аз съм сама. Азсъмсамаазсъмсама.

Дали не сбърка ти, когато ме повика
не съм Спасителка в ръжта, не съм Мария
– и впрочем, не, не съм Жената –
недей изпраща писма до поискване
отдавна съм възкръснала в отделен свят.
Отдавна без лице съм. И безименна.

От всеки бунт, на който съм се вдигнала,
оставам без борба. И пиша послеписи
– ще бъдат личния ми крах накрая –
те въплъщават неспособността да дишам.
А през нощта небето без звезди изгаря.
И тази нощ отново съм прекарала без мигване.

Дано да дойде някой, за да заличи
безумието, че то безсъние ми причинява,
превръщайки леглото ми във въртележка,
а мен – последната в градинката останала.
Аз просто чакам за пореден път да те пресрещна,
но невъзможно е, любов, докато спиш.

преосмислям blue foundation, което не съм правила от IX клас насам. впрочем 2015, освен всичко останало (най-бурната и богата на събития в живота ми година ѝ е малко), е и време, в което преоткривам/изтупвам от прахта или направо попадам за първи път на всякакви музикални съкровища. някой път сама, друг път – с помощ.

цялото ми пространство е едно голямо “meh”, когато те няма, и понеже не мога да се нахраня с любов в момента, се храня с поезия.

не че и иначе не се храня с нея {поезията, that is}, но все пак…

и едвам-едвам, много бавно, но все пак успявам да дочета 2666

ии ми се яде сладолед

и като правя дебилни физиономии пред огледалото в банята след като се изкъпя, се сещам, че изобщо не съм пораснала

а онзи ден, като се разхождахме с Гери в Заимов, внезапно ми се прииска да съм още един път тийнейджърка… да влизам в час… да се влюбвам нещастно… да чакам голямата любов. да чета повече, да слушам повече музика

да съм съвършена, един вид

пореден епизод от постигни невъзможното със задна дата  

но не ми се връща само за да се променям

знам ли

A QUESTION OF TIME*

точиците захар на хладната утрин
градът – тази любов без упътване
едно cd на депеш* – наместо наследство
и рони се въздухът с аромат на пепел
несбъднатост разбрида пространството
живея с вкуса на отлежалите спомени
които носят дъх на разрушаване
и вплитат тялото ми с уморените си корени
рутината – тази старица с вехти одежди
докосва ме внимателно
да, разнообразието е тлееща материя
чупливо – времето ни заедно
и подраняват залезите
останали са само цигански слънца
метафорични такива
и от онези, дето децата
рисуват в ъгъла на своите картинки
въпрос на време – лятото да консервирам
да разпечатам мига на единствена гривна
и да извадя по-напред пуловерите в гардероба
да върна книгите на място и да спра да бродя

2am, you’re driving me insane

поради май и август*

понякога така ми се крещи
и дланите жадуват отрезвителни шамари
кога си страдал, какво разбираш ти от болка
какво си преживял, освен училищните си любови
но после сещам се, че не единствено на мен ми пари
и даже като страдаме, не сме сами

и също знам, че всеки си носи тъгите
между кориците на книга, която не отваря
или във сувенирна касичка, която никога не чупим
понеже няма много в нея, понеже много ни е скъпа
не само нощем с призраците разговаряме
нали са свити сутрин, обед, вечер по ъглите

а аз съм само странница
сред тълпа от съдбовни сестри
и нося си срама на шията – за всеки случай
когато ми стане студено, когато ми е кучо
със него се увивам (не спирай, треперѝ)
и не отгръщам следващата страница

по спирките, които съм утъпкала със гуменка
тя тъпче спомени като че грозде в бъчва
гаси поредния фас (който после събирам)
и чака закъснял трамвай (така и не пристига)
а мисълта ми не е плавна, не е равна, и облъчва
със смърт, от която няма измъкване.

***

на мрака тъчем по лепкавите струни
и времето е гъсто, натежало – мед
езикът ми е вързан от преструване,
от много прехапани мисли за теб.

а бляскавата нишка на часа,
във който срещаме се вечер,
порязва ме – сладникава тъга,
ласкаеща с изплъзваща се вечност.

разливат се телата ни в гласа ти,
слепени във копнежна допирателна,
ръцете ти, картографиращи ми пътя,
косата ти, прещипана от лунна светлина.

в един момент на малка смърт,
когато всички музиканти са забравили да свирят,
ще си прегърна всички страхове и ще направя път
на две звезди и ще забравя, че ме има