вметка #?

Под кожата ми пак пълзи един внезапен, странен и досаден порив да зарежа всичко, да изтрия всичко, да видя сметката и на последната капчица Плюшкин у себе си и да започна отначало.
Обикновено тези мисли са свързани предимно с онлайн пространствата, които обитавам.

После си мисля, че би било жалко, и че, въпреки всичко, този блог съм аз.

Може би е и провокирано от факта, че четох за експеримента на Майкъл Ланди, който си унищожил всичките вещи.

Това слушам и чета този следобед. Вървят приятно. Нарочно не си пуснах Saudade на Thievery Corporation, би било предвидимо.

И нещо релевантно, не само за поезията, но и за другите страхове, които тръпнат на езика ми.

(…) Пиша моите стихове, без да искам,
Сякаш писането не е нещо, направено от жестове,
Сякаш писането е нещо случващо ми се,
(…)
Опитвам се да кажа какво усещам,
Без да мисля какво усещам.
Опитвам думата о идеята да приближа
И да не ми е нужен коридор
На мисълта към думите,
Нито винаги успявам да усещам каквото знам, че трябва да
[усещам.

Мисълта ми само бавно-бавно прекосява с плуване реката,
Защото ѝ тежи фактът, че хора я използват.

Опитвам се да се разсъблека от каквото съм научил,
Опитвам се да забравям начина да помня, на който ме обучиха,
И да изчегъртам боята, с която ми покриха сетивата,
Да измъкна истинските мои чувства,
Да се разопаковам и да съм аз (…)

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s