A QUESTION OF TIME*

точиците захар на хладната утрин
градът – тази любов без упътване
едно cd на депеш* – наместо наследство
и рони се въздухът с аромат на пепел
несбъднатост разбрида пространството
живея с вкуса на отлежалите спомени
които носят дъх на разрушаване
и вплитат тялото ми с уморените си корени
рутината – тази старица с вехти одежди
докосва ме внимателно
да, разнообразието е тлееща материя
чупливо – времето ни заедно
и подраняват залезите
останали са само цигански слънца
метафорични такива
и от онези, дето децата
рисуват в ъгъла на своите картинки
въпрос на време – лятото да консервирам
да разпечатам мига на единствена гривна
и да извадя по-напред пуловерите в гардероба
да върна книгите на място и да спра да бродя

2am, you’re driving me insane

поради май и август*

понякога така ми се крещи
и дланите жадуват отрезвителни шамари
кога си страдал, какво разбираш ти от болка
какво си преживял, освен училищните си любови
но после сещам се, че не единствено на мен ми пари
и даже като страдаме, не сме сами

и също знам, че всеки си носи тъгите
между кориците на книга, която не отваря
или във сувенирна касичка, която никога не чупим
понеже няма много в нея, понеже много ни е скъпа
не само нощем с призраците разговаряме
нали са свити сутрин, обед, вечер по ъглите

а аз съм само странница
сред тълпа от съдбовни сестри
и нося си срама на шията – за всеки случай
когато ми стане студено, когато ми е кучо
със него се увивам (не спирай, треперѝ)
и не отгръщам следващата страница

по спирките, които съм утъпкала със гуменка
тя тъпче спомени като че грозде в бъчва
гаси поредния фас (който после събирам)
и чака закъснял трамвай (така и не пристига)
а мисълта ми не е плавна, не е равна, и облъчва
със смърт, от която няма измъкване.

***

на мрака тъчем по лепкавите струни
и времето е гъсто, натежало – мед
езикът ми е вързан от преструване,
от много прехапани мисли за теб.

а бляскавата нишка на часа,
във който срещаме се вечер,
порязва ме – сладникава тъга,
ласкаеща с изплъзваща се вечност.

разливат се телата ни в гласа ти,
слепени във копнежна допирателна,
ръцете ти, картографиращи ми пътя,
косата ти, прещипана от лунна светлина.

в един момент на малка смърт,
когато всички музиканти са забравили да свирят,
ще си прегърна всички страхове и ще направя път
на две звезди и ще забравя, че ме има