преосмислям blue foundation, което не съм правила от IX клас насам. впрочем 2015, освен всичко останало (най-бурната и богата на събития в живота ми година ѝ е малко), е и време, в което преоткривам/изтупвам от прахта или направо попадам за първи път на всякакви музикални съкровища. някой път сама, друг път – с помощ.

цялото ми пространство е едно голямо “meh”, когато те няма, и понеже не мога да се нахраня с любов в момента, се храня с поезия.

не че и иначе не се храня с нея {поезията, that is}, но все пак…

и едвам-едвам, много бавно, но все пак успявам да дочета 2666

ии ми се яде сладолед

и като правя дебилни физиономии пред огледалото в банята след като се изкъпя, се сещам, че изобщо не съм пораснала

а онзи ден, като се разхождахме с Гери в Заимов, внезапно ми се прииска да съм още един път тийнейджърка… да влизам в час… да се влюбвам нещастно… да чакам голямата любов. да чета повече, да слушам повече музика

да съм съвършена, един вид

пореден епизод от постигни невъзможното със задна дата  :Д

но не ми се връща само за да се променям

знам ли