Х

Любовта ми не е сляпа – а луда –
менюто в собствената ми чиния
от канибализъм страда и изяжда се,
– аз водя диалог с шизофренията –
взаимно се успокояваме, че биполярни сме,
дано ни стигне дълго чаканото. Чувам,

че тялото ми е шаблон за тоя праг,
който насича листа безнадеждно.
Че силуетът ми оформил е пейзажа,
– след мен повторен е моделът –
блуждаеща, бунтовна, маловажна.
И тракам аз от студ със зъбите на тоя свят.

Със тях захапва лудостта – не, любовта –
и се самоизяжда. Екзистенциалният въпрос:
щом се изям, дали размерът ми се удвоява,
или душата в тялото – като прокуден гост –
изчезва най-подир. Безмълвна. Като дявол.
Аз съм сама. Азсъмсамаазсъмсама.

Дали не сбърка ти, когато ме повика
не съм Спасителка в ръжта, не съм Мария
– и впрочем, не, не съм Жената –
недей изпраща писма до поискване
отдавна съм възкръснала в отделен свят.
Отдавна без лице съм. И безименна.

От всеки бунт, на който съм се вдигнала,
оставам без борба. И пиша послеписи
– ще бъдат личния ми крах накрая –
те въплъщават неспособността да дишам.
А през нощта небето без звезди изгаря.
И тази нощ отново съм прекарала без мигване.

Дано да дойде някой, за да заличи
безумието, че то безсъние ми причинява,
превръщайки леглото ми във въртележка,
а мен – последната в градинката останала.
Аз просто чакам за пореден път да те пресрещна,
но невъзможно е, любов, докато спиш.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s