2х666

мъглата отдавна е разстлана над одеялото,
дъхът ти се движи по тялото като скалпел.
едва сме прекрачили общите си прагове –
да пристъпим не можем – не са ни поканили.
това усещане с тебе най-силно обичаме –
насила, със взлом да събличаме душите си.
разкошът на незнанието строшава се от викове,
когато с кал изцапаме сърдечните килимчета.
на всичките си бягства с тебе воайори сме.
измисляме сюжети, действието накуцва.
един от друг, един към друг, престорени.
недъгът на живота ни нарича се изкуственост.
когато те докосна, не мога да те стигна
и няма пълно сливане, няма потъване
– преструвам се душата, че опипвам –
опитвам се да се удавя, но винаги изплувам.
единствено повърхностно докосват се душите
докарват ни до плач, до скъсване, до болка;
да, този крах е онова, което дращи по стените
и в този сетен час провалът се разголва.

това е пълнотата на абсурда

напоследък съм точно толкова страхлива, като че
цялата кутия на Пандора ще се изсипе отгоре ми
и ще умра от задушаване, преди да умра от страх,
и ще умра от страх, преди да умра от болест,
и ще умра от болест, преди да умра от време,
а няма нищо по-лошо от това.
имах една преподавателка, казваше, че
страхът от смъртта е нормален, казвало се
а-та-ви-зъм
но аз не вярвах; когато мислех за смъртта,
тя винаги изглеждаше много далече.
трудно е да повярваш, че нещо толкова дистанцирано
е способно да те зашлеви така,
но докато бузите ти пулсират, червени, а
солената вода чертае картографията си,
започваш да разбираш, че смъртта
никак, ама никак не е химерна
и никак, ама никак не е далече.
болезнено преглъщаш факта, че
си писал отсъстващ до името на господ, че
няма на кого да се молиш,
(че ти се иска въобще да се молиш.)
почти ужасéн отчиташ,
че съвсем не си тъжен през цялото време.
а когато си, никога не е подходящият момент.
и дискретно успокояваш хората,
въпреки собственото си нещастие.

страх ме е – нищо, че кутията на пандора е само метафора
миналото десетилетие и смъртта беше далечна, недостижима
място, на което отиват само другите (като луната, например)
но кой знае какво ще се случи
след още десет години
затова мълчаливо поставям ръка на устните си
и гледам да не любопитствам
и гледам да бягам от бъдещето
и гледам да не си правя планове
да не би случайно да се превърна в Пандора
и да няма как да се спася от себе си.

permanent absorption

nonsense

I’m curled up on the fucking couch in a room that is not even mine and I listen to cheesy pop songs in hopes of feeling better – but I don’t. I never do. I know nothing more elusive than my own happiness.

I’m crying for the deaf (or pretending to be deaf) man, who sold these cheap Hello Kitty toys. You know, the kind of man or woman that randomly walks into a coffee shop/restaurant/etc., and just puts these pointless objects on your table, smiling quietly, not really asking anything of you. They just leave them there and proceed to another table. Eventually they come back to collect the things they put on display for your useless eyes, and you pretend to be actively engaged in a conversation, pretend you don’t see them. But you do. And they see you, too.

It breaks my heart tonight, out of all the stupid reasons I could think of, like my dad (oh, wait, it appears I don’t have one anymore), my friends, my boyfriend, my job (oh, wait, it appears I don’t have one anymore).

Why is it so hard for everyone to understand the way I feel, am I indeed such a mistery, a riddle that cannot be solved?

Why do I always have to walk in other people’s shoes, but they never reciprocate? Can I blame them? Can I blame anyone?

How do I deal with anything in life? I’m not ready for this, for none of this, really, for death, for departure, for goodbye, for work, for being fully grown. I’m twenty and I’m lonely, and I’m crying, and I’m lonely, and I should be having fun, should be educating myself, should be, generally, doing something useful, but instead I sit hear and mourn over a loss; I don’t know its immensity, I don’t know if depth really exists, and if it does, I never knew its limits.

Everything is slipping from my grasp – ever so quietly, ever so dimly, ever so inexplicably.

I’m at loss for words, I’ve used them all, my throat hurts from talking too much, from crying, from yelling, from not being able to communicate what I feel and this really, really hurts me. No, wait, it really, really pisses me off.

I used to think words were #1, they were everything that I ever had, everything that was given to me; yet here I am, with my 2am thoughts, listening to a stupid song called Habits, though I should’ve gone to bed.

Really, though, why am I always the one to understand other people’s problems? Cause honestly, sometimes, I don’t even care for your stupid shit, I don’t want you to reach out and touch me, I don’t want you to ask me for answers, I don’t want to know, I don’t want to know, I don’t want to know.

Jesus, I’m such a whiny little brat.

I know it’s always darkest before the dawn, but I’m fucking tired of sitting and waiting around for it like an insomniac.

I know I’ll feel different in the morning. I know I’ll forget and be me (?) again, all bubbly and funny, and nice.

But sometimes I feel like being a bad person. I need to be bad for a while. You know?

Not that I need a permission.

You’ve got blue blood on your hands, I think it’s my own…

tonight is not my night

мда.

“I feel unspeakably lonely. And I feel – drained. It is a blank state of mind and soul I cannot describe to you as I think it would not make any difference. Also it is a very private feeling I have – that of melting into a perpetual nervous breakdown. I am often questioning myself what I further want to do, who I further wish to be; which parts of me, exactly, are still functioning properly. No answers, darling. At all.”