(на едно лято)

Последната вечер, в която те виждам, градът онемява. Този град, тази нощ, планините в очите ти, хълмовете по ирисите ти, върховете, които изкачвам. Всичко е мое. Казвам мое, не наше, защото това е последната вечер, в която те виждам. Играя си с времето, разтягам го, развличам го, разплитам нишките, минутите са впримчени в нескопосаната ми плетка. Баба ми ме учи цял следобед как да плета на една кука. Шалът, който се опитах да сътворя, успя само да се увие около врата ми – толкова здраво, че започнах да се задушавам. Беше по-логично да не се науча как се плете, защото да не знаеш как се прави нещо, е по-безопасно. Нещата, които знаем, ни душат. Убиват ни. А аз не съм готова да изчезна.

Ала ти ще изчезнеш. Това е последната вечер, в която те виждам.

Сега е онова време, в което тротоарите мълчат, защото ти не стъпваш по тях, а музиката от стъпките ти е единственото, което някога ме е вълнувало. Сега е сбогуване. Сега е разлъка. Сега е сега. Сега свършва сбъдването.

Въздухът постепенно губи аромата ти – онзи мирис, който повечето хора бъркат със свобода, но аз знам, че всъщност е задължение. Усещането, че нещо трябва да се случи. Онова, което другите мислят за жега, онова, което топи телата им и кара миниатюрните частички, които са били аз, но вече никога няма да бъдат по същия начин – влажните капчици, които изсъхват по кожата ти, но не успяват да се смесят с нея. Веднъж напуснал родното си място, никога не се връщаш навреме. Никога по същия начин. Никога не си това, което си бил. Тези дребни атоми от съществото ти, тази омара във въздуха, който пресипва – всичко диша във врата ти и шепне Трябватрябватрябва. Трябва нещо да се случи. Но времето минава, нищо не се случва. И ти все пак оцеляваш.

Прегръщаш се и тръгваш.

Сега вятърът носи пепел, размесва боите, шуми. Сутрините и вечерите без теб хладнеят. Бенките по кожата ми изстиват. Одеялото е поредното звено в арсенала ми. Ти тръгваш, би трябвало да го чувствам като разделяне с толкова много – усещания, вещи – но всъщност, тъкмо напротив, трупам. Трупам предмет след предмет. Когато те няма, събирам.

Светофарите светят в зелено 30 секунди, после 3х30 секунди издуват румените си бузи. Аз чакам. Още не е прекалено късно. Нощем светофарите светят само в жълто – знам го от известно време – обичам да си представям, че времето спира тогава. Че мога да те задържа. Че мога да развивам тази нощ до безкрай, като котка, която си играе с кълбо вълна. Цели девет живота.

Това е последната вечер, в която те виждам. Това е специален момент. Това е изтръгване на полутонове. Това е постепенно смразяване на кръвта. Това е подготовка. Това е първата снежинка върху единствената шапка, която нося. И която никога няма да одобриш.

Това е последната вечер, в която те виждам. Време е да хибернирам. Време е да те забравя. Да забравя да си те спомням.

А когато се видим отново, ще нося любимата ти синя рокля – онази, с която протрихме улиците от вървене. Ще се хванем за ръце и всичко ще е същото.

Но по-хубаво.

По-синьо.