ghost story No.10: check-in/check-out

Старо, обаче се смях, докато го четох; този текст е в голяма степен еманация на Габриела, да.

(Мислите ми сега са продиктувани от сънищата.)

Развих някаква тъпа теория за спомените. Че има лимит на онова, което можеш да си спомниш за някого. Че има точка, в която общите неща между вас – онези, дето са ви свързвали – свършват, няма повече какво да си спомняш. И спираш да си спомняш. Че е необходимо да изчерпаш лимита на спомените, за да се отървеш повсеместно, изведнъж и завинаги от тях. Нямаше ли някакъв такъв мит? Трябва да се заровиш докрай в дупката, да извадиш всички кирливи ризи, да риеш, риеш, риеш, докато не изтРИЕШ всичко останало, докато не паднеш сам в дупката на самозабравата и не осъзнаеш, естествено, че всичко е забравено вече.

Apparently обаче, не ставало така. Може би още не съм изчерпала всички спомени. Вероятно съществуват такива миниатюрни частици, за които дори не подозирам, и които ще си спомня след сто години – ненадейно, и ще бъда изненадана, сепната, внезапна. Но тогава най-вече няма да се спра.

Та, куца тая теория. Нищо де. К’во.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s