това е пълнотата на абсурда

напоследък съм точно толкова страхлива, като че
цялата кутия на Пандора ще се изсипе отгоре ми
и ще умра от задушаване, преди да умра от страх,
и ще умра от страх, преди да умра от болест,
и ще умра от болест, преди да умра от време,
а няма нищо по-лошо от това.
имах една преподавателка, казваше, че
страхът от смъртта е нормален, казвало се
а-та-ви-зъм
но аз не вярвах; когато мислех за смъртта,
тя винаги изглеждаше много далече.
трудно е да повярваш, че нещо толкова дистанцирано
е способно да те зашлеви така,
но докато бузите ти пулсират, червени, а
солената вода чертае картографията си,
започваш да разбираш, че смъртта
никак, ама никак не е химерна
и никак, ама никак не е далече.
болезнено преглъщаш факта, че
си писал отсъстващ до името на господ, че
няма на кого да се молиш,
(че ти се иска въобще да се молиш.)
почти ужасéн отчиташ,
че съвсем не си тъжен през цялото време.
а когато си, никога не е подходящият момент.
и дискретно успокояваш хората,
въпреки собственото си нещастие.

страх ме е – нищо, че кутията на пандора е само метафора
миналото десетилетие и смъртта беше далечна, недостижима
място, на което отиват само другите (като луната, например)
но кой знае какво ще се случи
след още десет години
затова мълчаливо поставям ръка на устните си
и гледам да не любопитствам
и гледам да бягам от бъдещето
и гледам да не си правя планове
да не би случайно да се превърна в Пандора
и да няма как да се спася от себе си.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s