2х666

мъглата отдавна е разстлана над одеялото,
дъхът ти се движи по тялото като скалпел.
едва сме прекрачили общите си прагове –
да пристъпим не можем – не са ни поканили.
това усещане с тебе най-силно обичаме –
насила, със взлом да събличаме душите си.
разкошът на незнанието строшава се от викове,
когато с кал изцапаме сърдечните килимчета.
на всичките си бягства с тебе воайори сме.
измисляме сюжети, действието накуцва.
един от друг, един към друг, престорени.
недъгът на живота ни нарича се изкуственост.
когато те докосна, не мога да те стигна
и няма пълно сливане, няма потъване
– преструвам се душата, че опипвам –
опитвам се да се удавя, но винаги изплувам.
единствено повърхностно докосват се душите
докарват ни до плач, до скъсване, до болка;
да, този крах е онова, което дращи по стените
и в този сетен час провалът се разголва.