/

Това десетилетие ще е десетилетието на страховете, знам си го. Най-тежкото ще е, нищо че сега е започнало, вече го разбирам. Правилно четох някъде, в някаква статия за двайсетгодишните – it’s either make or break.

Тазвечерният ми страх: всички сме сами. Хората са безкрайно самотни същества. Никой никога не разбира другия напълно.

Свиването в собствените ни черупки е правопропорционално на броя години, които трупаме. Колкото повече, толкова повече.

Защо трябва да си толкова далеч?

светът пълзи нагоре по китките
боде и гъделичка
копнее да бъде срязан като вена,
в която кръвта кипи със викове.
това е бунт на настоящето несбъднато,
което заглушавам с обещания за следващи лета
очите ронят спомена, а той пък мокри бузите
и ме соли ритуално. непорочно самоубива ме.
когато се събудя, зная, друго ще е чувството
тъгата ми събира сили за по(-)следваща неделя
ще си остана същата. устните ми ще разкъсат
страха, че нещо общо имаме със нея
светът пълзи нагоре по китките
боде и гъделичка
от време на време попада в ръцете ми
въртя кълбото на живота, щом е близко
а пръстите ми – власт, под чийто натиск
изтича сокът на пространството и времето
когато, свят, се спихнеш между дланите
тогава ще сме квит, защото
такова беше твоето желание
със гъделът до смърт, с катеренето
по стръмен път от мойта плът
заспивам, без да те сънувам
досущ като в поверие