отрязъкът е точно толкова: не ми остава време
да излежавам себе си в пейзажа на ноември
часовникът на китката задрямал е
заспива зимен сън и нищо не очаква
аз, тичаща и бързаща, все не успявам
да среша въздуха с ръка, да се опитомя
и пламвам
и редом с мене пламва в розово това небе
залязва вечерта, залязва този ден
последен
от месеца, с когото нищо не си спомняме
и нищо не споделяме, освен подробности
а те не вършат работа, когато закъснявам
не мога да запиша нищо, освен залеза
и то за няколко издишвания
студа ли пуша вече, и това не помня
вечерта слезе по стълбите
светът се сгуши в себе си
а аз стоя, изгубила съм времето
обрамчвам се във зимата,
сбогувам се с ноември.

Processed with VSCO with c1 preset

казват, че в едно кътче на софия са най-хубавите залези (компенсация за други липси и смисли)

неделя е все пак

 

това и целият албум пораждат у мен желание да имам кола, да запаля въпросната кола и да карам нанякъде, без посока, както правят по филмите.
но животът не е филм, Габриела, а и да е, никога не е режисиран от любимите ти режисьори. аз не съм любимия си режисьор – животът ми в общия случай е мелодрама или ужас.
ама с такива албуми ти се струва, че всичко е един фамозен roadtrip, че животът е една прекрасна въртележка, а като слезеш, ще те чакат със захарен памук и отворени обятия.

днес осъзнах, впрочем, че може би 30-те ще са по-доброто десетилетие (от материална гледна точка), сега съм още млада и бедна. нали, не че съм материалистка, просто ми се иска да мога да си пътувам, да живея сама, да имам кола (това само понякога ми се иска), да имам пари да запаля въпросната кола, да си купувам албуми, книги, пуловери.

и също си мисля: трябва да нося повече рокли и поли. защо винаги ми идва музата да правя такива неща през зимата? все пак има жени, които никога не носят панталони. съществуват, виждала съм ги. ми да, може да съм една от тях.

да бе.