спомням си само звуци

мекото падане на ябълка сред напоената трева.
меденото затръшване на дървената врата
и люлеещи се на бравата ключове.
колите, толкова оскъдни в сънения следобед,
тихо хрускащи по калдъръма оттатък прозореца
на стаята с хиляди книги, взряла се в улицата.
прелистването на страници на нощна лампа
точно преди да заспя.
онази птица, чието име
двайсет години не ми стигнаха да разбера.
телефонът, чийто ретро плач всички мразехме,
и полускъпоценните камъчета,
събрани в купичка именно до този телефон,
като мъниста,
които въртях между пръстите си;
като броеница
за успокояване на духовете.

и ти.
стъпващ като котка.
влизащ и излизащ тихо в и от живота ми.
очите ти не бяха на света, не му принадлежаха.
простих ти, че не ми ги предаде.
знам, че някои неща не зависеха от теб, татко,
но понякога ми се иска да беше останал
(за малко)
вратите да ти бяха вход, а не портал за тръгване.

сега, когато и да се завърна,
отново ще си спомням звуците.
но няма да си там, за да те чуя:
нито мълчанието, нито другото.
не мога да се вслушам в тишината
и да я обитавам с твоето очакване.
сега е само липсване
от липсата на звук,
когато влизаш през вратата
и усмихваш се.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s