параграф 22

Намерих равновесието
провесено
между вечерния плач,
топящ се по стъклото,
и тремора-палач,
разсичащ ме в окото ти.
Балансът е въжето,
което
призовавам да обеси страха.
На безстрашието точка
всяка нощ
във полунощ
ритуално съм омастилила.
Имунизирана съм от трошливост
в секундата преди съня.
Денем нося отклонението,
чупя тежестта на скелета.
Уравнението е вярно.
Неуспехът е: не станах
мека, пандишпанена,
гальовна.
Безтегловна
се разпадам.
Вертикална локва съм,
залепвам
за хорските подметки,
разрошвам на асфалта косъма,
разравям недовършените фасове
и цапам с кални петна.