dear diary

Така. (Значи.)

Откровение #1: В последните няколко часа настроенията ми се смениха толкова пъти, че бих се самоубила, ако нямах по-смислени неща за правене. О, каква тъпа шега, дали не трябваше да стана комик – ами да, и без друго съм по-забавна на живо (интонация и прочее) (бе хубавият глас не е съвсем за изхвърляне) (дали наистина ми е хубав) (бе на кого му пука).

Откровение #2: В мен тлее константният порив да зарежа всичко. Така ми се оставя, зарязва, напуска… животът ме сварва неподготвена постоянно (но какво да съм му подготвена, нали всичко е химера). Никой не е възрастен, ще продължа да го повтарям, всички се преструваме. С М. си говорихме, че борбата е между преглъщането на света (не можеш да му прегърнеш всичките болки) и иманентния бунт (че не можеш да не ги прегърнеш).

Откровение #3: Искам да съм по-смела, но ми липсваш както ми липсваше мама, когато бях дете – плашещо, разкъсващо. Искам да съм по-смела, но татко ме научи да ме е страх от разделите, защото те никога не се случват наистина, никой не се разделя от раз, а (и това е по-страшното) понякога дори не се разделяме, не слагаме точката. От тази липса на конкретика ме е страх. Затова искам да пиша така, с главни букви и точки, и защото коригирам книги, за бога, и вече се дразня, ако не видя препинателния знак. Макар че препинателният знак е по-скоро препънателен знак. Препъвам се в запетайките. Препъвам се и в думите. Не знам защо продължавам да си играя с тях, приличам на самотно детенце на пясъчника. Искам да съм по-смела, но забравям, ръцете ми са студени и  Искам да съм по-смела, но ми липсваш – нищо че си си там, нищо че ме обичаш. Липсваш ми. И все пак: хубаво е да има кой да ти липсва, романтично е някак. Хубаво е и да чувам, че и аз ти липсвам.

Поема

Обичам те по вежда, по коса, препирам се за теб по коридори
страшно бели, там се разиграват пръски светлина,
оспорвам те на всяко име и те изтръгвам нежно като
белег,
в косите ти полагам пепелта от мълния и лентите,
заспали във дъжда.
Не желая да имаш форма, да бъдеш точно
онова, което следва зад ръката ти,
тъй като водата, погледни водата и лъвовете,
когато се разтварят в захарта на баснята,
и жестовете, тази архитектура на нищото,
запалват лампичките си посред самата среща.
И всяко утре е дъска, върху която те измислям и рисувам,
готов да те изтрия, не си такава, нито с тази права
коса, с тази усмивка.
Търся цялостта ти, ръба на чашата, където виното е
и луна, и огледало,
търся онази линия, която кара някой мъж да затрепери
в галерията на музея.

Освен това – обичам те и има време, а е и студено.

Кортасар

И все пак аз ще продължа да пиша, защото, ми, знам ли, защото е моят начин да съм насаме, както казва Песоа.

O, и май ще си боядисам косата. Отново. Но този път ще си личи.

Малко ноемврийски саундтрак.

(следващата е с фамозен текст)

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s