един ден
спрях да си обещавам светове
пристъпване във чужди кръгове
сега сама чертая своята елипса
навярно малко непохватна
едва-едва побирам се във нея
но не успях да се обрамча по-красиво
(художничка няма да излезе от мен)
един ден
спрях да порицавам изстъплението
надникването в чуждите поеми
сега сама си дъвча думите
разбирам, че са малко разкривени
музеят на невинността строшен е
но не успях да се опиша по-четливо
(писателка няма да излезе от мен)
един ден
спрях да усещам по ръцете си кожата
след разравянето на пръстта на дъното на гардероба
сега сама зашивам се, скроявам се по друг модел
и цялата съм игленик, навсякъде пробождам
но не успях да се зе закърпя по-умело
(шивачка няма да излезе от мен)
един ден
стъпих с цялата си тежест на земята
простих химерите, нарекох ги предателства
сега избягвам тропи, фигури, икони, църкви
заричане, надежди, бъдещета, “утре”
и не намерих бога, вярата, молитвата
(религия няма да излезе от мен)
времето тук блика на тласъци – като петрола 