Ама нали съм говорила вече за този ноември.
Нищо не ми напомня.
Но всичко останало го прави.
Междублоковите пространства, асансьора, в който веднъж заседнахме, а ти отвори и скочихме и тогава можех да се закълна, че си най-смелият на света, спирката от която взимахме Васи, а помниш ли онази малка уличка до автомивката, в която една сутрин Васи ни разкри, че се е научила да казва “р”, последната спирка на трамвая, дето завършва в нищо и толкова ми напомня за Депото, самото Депо, колегите ти, дето си играеха с една розова чантичка, защото винаги съм ходила с чанти, първото ми кино, първото ни кино (и единствено), в Одеон, беше есен, валеше, а един друг ноемврийски ден (трябва да е било ноември, мисля си, щом е било дипломиране), ходихме в Студентски да вземем мама, беше мръснобяло и грозно, ядохме пържени картофи, въпреки че нищо не ядях, после ходихме в Макдоналдс, защото такива боклуци ми се прияждаха, и тогава още имаше хубави играчки там, взех си кукла, която после подстригах, а после плаках, че не мога да ѝ залепя косата, и това вероятно беше първия урок, че си отговорен за нещата, които правиш, макар и да не съм го разбирала тогава, или пък че някои неща са необратими, първи урок, казвам, вторият – от теб, сандвичите вкъщи, захапката ти върху филията винаги ми изглеждаше толкова голяма, защо не ми даваше да си изям Холидейката преди вечеря, а помниш ли онова анимационно, дето го гледахме всеки следобед, беше много тъпо, нали, а ти защо все спеше, а защо мама се прибираше и се карахте, а защо изчезна така, азащомилипваштолкова.
Колко показателно впрочем, че си озаглавявам емоциите “глупости”. И колко затворена съм станала (изключая блога, но дори и в него), колко тиха, колко несподеляща. Толкова съм се променила.
Музиката е ясна (пак ми тежат всичките животи):
времето тук блика на тласъци – като петрола 