нещата, които са ми важни днес

№1: Денят започна с намигване от миналото. Щеше да бъде сладко, ако не беше конфузно. За разлика от друг път обаче, не ми е тъжно, че нещата са се развили по определен начин. Защото да срещнеш ученическата си любов (ама голямата ученическа любов, а не тия миниатюрните/минорните кръшове) и да не си кажеш едно здрасти с нея, въпреки че се гледате в продължение на 2 минути, е тъжно. Но пък, мисля си, това са грешките, уроците и спомените на младостта. А и невинаги всичко зависи от теб (още едно намигване, но към друго минало). И какво съвпадение – от снощи редувам две песни на рипийт – едната* свързвам с малка ученическа любов, доста стара, от един март, който прилича на този декември по липсата на студ и сняг, но с константното присъствие на вятър. И някакво мрачно, затихнало небе, което обаче не ми вещае бури. Сякаш облаците всеки миг ще се разсеят и слънцето палаво ще изплези лъчи. Другата** песен слушах точно през декември миналата година. Намерих я случайно, търсейки филми/песни за справяне с раздяла (да, сериозно, don’t judge me). Горе-долу тогава разбрах, че съм гледала всички романтични комедии на света, а също и че мога да се раздам с цяло сърце, слушайки I will survive на Gloria Gaynor или Believe на Cher. Също осъзнах, че не ме е срам от това. Та, мисълта ми беше за песента, която открих – и то, а това е много важно – в лайв версия. Една от най-добрите, мощни, зареждащи, жизнеутвърждаващи, болезнени лайв версии. От живите изпълнения, които са наистина живи – и, смея да твърдя, по-добри от оригинала.

№2, 3, 4 … n: Момчето, от което си купвам кафе, ми прави комплимент за обиците и ми пожелава късмет на контролното; хората от студентското радио, с които ще четем любима поезия и проза в името на Подари ми история – чудесна инициатива, в която всеки доброволно може да прочете на глас и запише късче любима литература за аудио библиотека, готвена за незрящи хора; бабата и дядото в метрото – той с бастун и квадратни очила, тя с карирана пола и червило, той става преди нея, тя седи спокойно, докато влакът не спре (колко са еднакви момичетата и момчетата на всяка възраст), а после дядото подава ръка и двамата стъпват заедно на перона; кварталът, толкова познат, толкова преброждан – планината, която се вижда толкова ясно от всеки ъгъл, една входна врата***, на която пише SAD, най-тъжната врата, един лост, на който щяха да ме учат да се набирам, първото ми училище, класната ми стая на втория етаж, стикерите-пропуски, с които влизахме, които и сега висят на вратовете на по-прилежните деца (същите са си, също толкова грозни (стикерите, не децата), някои неща просто си остават същите), любимото ми дърво в това училище – мястото, което бях избрала да бъде моето място, защото още като дете бях самостоятелна и исках да имам свои неща, свои кътчета, така си градях света. Едно заведение, по-мизерно от всичко в този квартал, дето вече не работи, там за последен път видях баща си и той за последен път си направи труда да ме излъже, че ще положи усилие да се справи по-добре; ъгъла, на който една луда баба ме спря да ми иска пари; пътеката, по която ни набиха в трети клас, голям филм; поляната с култовата пейка, на която сядах, слушах музика и пушех, когато се случваше да се скарам с майка и, побесняла, излизах от вкъщи.

Записвам си ги, защото забравям, а някои неща не са за забравяне.

“We forget we’re
mostly water
till the rain falls
and every atom
in our body
starts to go home”

*

**

***12325447_1025156484172760_11897438_n.jpg

 

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s