Гласът ти се върти на второкачествена плоча,
гласът ти е пиратско копие.
И не от слушане звучи така накъсано.
Въртял си се по някакви излишни валсове,
изстъргал си се във Рахманинова есен,
изтръпнал си от собственото си безочие.
Ти не живееш, воайорстваш. И до късно
крадеш си смисъла от чуждо вдъхновение.
Главата ти не се опитва да прецежда,
но скъсаното сито в черепа ти не е извинение.
Във стаята мирише на тамян и на отдавна,
пресъхнали са чашите, сакрално недоливани.
А отпечатъкът от пръста ти,
наплюнчен и издигнат,
и сграбчил картографията на вятъра,
единственото нежно нещо е в картината.
Прегракнала е атмосферата от липсата на обитател,
от заместители, на чиито гърбове съставът неизвестен е.
Когато вляза във дома ти, няма как да не позная
единственият знак за теб – игличката на грамофона –
и онзи шум (когато свърши записът), напомнящ шепот,
и онзи празен кислород на липсваща мелодия.
времето тук блика на тласъци – като петрола 