~

“I think we’re always responsible for our actions. We’re free. I raise my hand – I’m responsible. I turn my head to the right – I’m responsible. I’m unhappy – I’m responsible. I smoke a cigarette – I’m responsible. I shut my eyes – I’m responsible. I forget that I’m responsible, but I am. I told you escape is a pipe dream. After all, everything is beautiful. You only have to take an interest in things, see their beauty. It’s true. After all, things are just what they are. A face is a face. Plates are plates. Men are men. And life…is life.”

Първо Ана Карина. Второ Годар. Трето френски, дето още ми се чупи по езика, и съм в съвсем началото на опитомяването му, ама все пак улавям някои моменти и ги оставям да се разтопят в съзнанието ми като блокче най-непредвидено щастие.

Франция и френско кино от 60-те са, били са и ще бъдат вечен култ в момичешкото ми съзнание. Защото: французите са сред малкото хора, които пушат както трябва (в изкривените ми представи има правилни и грешни начини да всмукваш дима, движенията на устните, на ръцете, цялостното излъчване). Абе, отива им и толкова. Естествени са някак. И жените, които си палят цигари една на друга. И фактът, че не си гасят цигарите, когато излизат от кафенето. Тези малки детайли са любов. И достоверност. Освен това французите винаги изглеждат толкова сериозни, сякаш никога не са били деца; имам чувството, че просто се раждат възрастни, вземете например Матилда (Léon). Това непредвидено порастване обаче съвсем не ги прави мъдри. Още си мислят, че на 22 е краят на живота им – комично, ама си го приемат сериозно. Трагичен артистизъм. И тази noir нотка, типична за френското кино, дори не изглежда изкуствена. Напротив – прави ги лесни за обичане. И това, и такива монолози.

безсъници

още преди да си легна,
заспиваш в мълчанието си.
завивате се, топли те.
аз стъпвам на пръсти, внимавам
да не разровя миналата пепел,
да не се спъна в някоя нишка,
или случайно да не те обеся.
разглеждам теб и тишината,
прилежно отбелязвам кичури.
сега съм маестро на косата ти:
разплитам тайните ти до едничка
и дирижирам ги върху възглавницата,
и шепнем с тях във тъмнината
– на твоето бездумие завивката не стига –
заравям пръсти някъде в главата ти,
оглеждам се в нощта на дъното
и целия разрошвам те, но не заспивам;
и цялата въздишка съм до следващото утро.

penelopiad

проблемът, скъпи Одисее,
не е в мотива за вечното завръщане,
а в това, че вместо търпеливо да те чакам,
бих потропвала нервно с крак; бих
надраскала всичките ти планове
със себе си; бих
се разхождала в главата ти,
независимо от разстоянието
(или точно поради него);
бих чертала уравненията на твоето лутане;
бих се помолила за суша и за край на пътя;
бих координирала съвсем сама плавателните съдове
и трайно бих приседнала на слепоочията ти;
бих спуснала косата си отгоре, бих те задушила
(с любов, разбира се)
и бих опитала сама да те открия.
ала вечното завръщане, неизбежно,
предрича сам да скиташ
в своята велика литература;
а аз, закотвила се на брега без право на бягства
сресвам вместо косите си очакването.
проблемът, скъпи Одисее,
не е в мотива за вечното завръщане,
а в реципрочното му вечно чакане
и макар да казах, че
Пенелопа няма да излезе от мен: