3 следобед, мъртво време.
Държа една незапалена цигара между устните си, настанила се е удобно, меко, до снощи мислех, че не ми е удобно да седя така, но се оказа, че в един момент дори става приятно. Тютюнът – тази малка смърт на езика.
Опитвам се да пренапиша себе си в една събота, да възстановя, реанимирам, регенерирам, реновирам. Знаеш ли кое е първото, което трябва да направя, за да се превърна в момичето, за което копнея? Да спра да псувам. Дори самата дума – псувам – е мръсна. Гнусна. Като пресечено мляко е, като иманентна и невъзможна храчка.
Декември е и навън няма нито едно дърво, което да заслужава любовта ми, слънцето ще залезе след около час, студено е, тихо е, във въздуха витае смърт и скорошност, и забравата на всички тези неща.
Обичам да пуша и да мълча. Или да мълча и пуша. Пушенето е извинение да помълчиш.
Около мен са разхвърляни 5 книги – две прочетени, една почти прочетена, една, започната в сряда, и една, която предстои. Има и едно блокче с листа. С редове. Обичам редове. Обичам и празните листове, в тях има някаква съблазън. Но вече съм се научила да не пиша нищо върху тях, защото никога не съм доволна, драскам, замазвам, греша, бързам. Имам нужда от красиви неща, а не мога да ги създам и това ми причинява главоболие.
По бюрото ми се е насъбрал прах.
Когато съм сама, обичам да се гледам в огледалото и да се изучавам в най-големи подробности. Дали някой друг някога се е опитвал да ме наизусти така?
Чудя се защо се опитвам да обвинявам другите за това, че непрекъснато им се давам, че, от страх да не пропусна, проспя живота си, винаги се опитвам да се видя с всеки, да поговоря с всеки. Това ме изтощава. Но когато не го направя, се чувствам виновна, сякаш се саботирам, сякаш изпускам нещо, не мога да се отърва от натрапчивото чувство, че съм обречена на живот от пропуснати възможности.
едит: ок де, не се сдържах
времето тук блика на тласъци – като петрола 