Кашмиреният розов (розов е, не червен, мамо) пуловер на Джейн (Настася Кински), онзи, който Травис я моли да не сваля. Разговорите през едно стъкло-огледало, където само Травис вижда Джейн, ала Джейн него – не. Една история, разказана през мълчанието на 4 години, а след това през мълчание в телефонната слушалка, докато най-сетне не се излее в същата тази слушалка. Сълзи, които не размазват черния молив на Джейн, а потъват в мекотата на лицето ѝ – толкова нежно, толкова красиво. Детето, което се затруднява да казва на баща си татко, докато една вечер не се умилява и не го заобичва – изведнъж, както винаги се случва любовта. Русото момченце, което пита баща си за неговия собствен баща: “Усещаш ли, че е мъртъв?”, и сякаш отговаря на всичките усещания-въртележки за смъртта. Странно нещо наистина. Защото да знам не е същото като да усещам.
Красиво. Вим Вендерс е чуден.
И си спомних колко обичам американски филми, ама истински американски, а не съвременен булшит. Обичам провлачения южняшки говор на тексасците може би защото веднъж, когато тъкмо бях започнала да се потапям истински в английския, първата ми класна в гимназията беше намекнала, че говоря като тексаски селянин. Естествено, това не беше вярно, както по-късно разбрах. Ох, и като съм тръгнала да споделям за езика: много, ама много ме дразни как всякакви хора си мислят, че го знаят и пишат на него – пишат дори поезия, дори превеждат, дори учителстват. Лайк, сириъсли? По-спокойно с очакванията към себе.
И друго. Усещам, че е важно да си нечие протеже, за да успееш в този псевдопоетичен български свят. И толкова, толкова се радвам, че съм ничия. Толкова смешно ми изглежда в момента всичко: лайковете, борбата за показност, арт-преструвките. Не че не го правя, не че и аз не съм се поддала съвсем, но, мисля си, надявам се, по-дистанцирано. Поне така ми се иска да е. Да пиша, да бъда извън… извън публичността. Въпреки нея. Ама знам, че невинаги съм, и това ме гложди. Още не съм се откъснала съвсем. Суета, суета, суета.
времето тук блика на тласъци – като петрола 