от три дни е петък и ти си себе си

Това е на Тома Марков.

Не, не чета Тома Марков, видях го в един блог и отворих Гугъл да разбера чие е, защото, колко удобно, не беше написано, а само мистериозно сложено в кавички.

Мразя Т.М., всеки път, когато попадна на нещо негово, мълвя: покъртителна поезия.

Ама това ми харесва.

Драски и шарки

ДНК. Буковски мисли красивите жени за трудни, пък те не са. Китодар спасява хора от самоубийство с Коледен триптих. Баба и дядо оцветяват вечерята с жокер: помощ от публиката. И приличат на бабата и дядото на Моника – когато дядо ѝ се прибира с думите: “Зад блока садят Разград.” “Да не е райграс?” “Да бе, същото!” Рефлексии по Вонегът, Чехов и Роалд Дал. Гоблени. Влюбване на въртележка. Носталгия по захарния памук, момичешките кордели и надеждата. Мракобесието, което удобно зовем социализъм. София, която познавам само по знаци, толкова пъти се е преоблякла в последните години. София, която може – и нерядко е – тъжна. Йосиф Сърчаджиев след инсулт – в сцена без думи, която първо ме присеща за лято, свобода и естетика, после за бащите на другите и накрая за моя баща. После идват сълзите.

И най-накрая, но и най-важното: благодарна съм на тези хора, които са независими в изкуството, които странят от комерса, които не се страхуват да не са протектирани, протежирани. Не се страхуват да са ничии. Към това се стремя. Такава искам да бъда, когато порасна.

lunch break

тръгвам
(дъждът размества баланса)
но тези бягства, дълго чакани,
мокрят лицето ми безвиновно.
пътувам по безкрайни артерии,
разтапям нишката на всичкото тогава,
калдъръмът под краката ми
реди посоката,
а жълти, жълти къщи
обикалят и прегръщат.
кепенците – вехти очи,
през които слънцето мързеливо припява
шансона на тази дълго мечтана земя.
солта по паважа повлича
всички лоши поличби
и морето е въздух.
а там, където липсва море,
нищо друго не ми липсва.
(толкова, че не ми се връща)
но ако само знаех, че
завръщането ми те крие в шепи,
бих се затичала
(макар че хич не бягам вече)
защото само тук
мога истински да бъда намерена