Фотев и 30-минутни сълзи

Декември винаги ще има!

Как плачеш ти – жената на поета –
със стерео-сълзи

ти си вечно двадесетгодишна…

не прекалявай, моля те, с цигарите

ти – удвоената ми самота

ти – мой разплакан и покорен навик

космоса на твоите коси

косите ти са пълни с електричество

Аз съм целият в твоето начало

Кръвта ми е населена със спомени

но защо съм толкоз малък,
ти – голям, голям…

Гореше ме
най-хубавото ми стихотворение
голямото,
великото,
най-странното,
което няма да забравя никога.
Което няма да напиша никога.

след толкова прекрасни поражения

сред часовете вцепенени

Понякога животът ми престава
да се завръща и да заминава.
Поняка животът ми престава
да ме събира и да ме раздава.
Животът ми понякога престава да ме отделя и да ме сродява.

И ме изпълва грижата – огромната –
да издържа

И аз останах сам, и тишината
ме отрезви със весела плесница,
която разпиля дълбоко в мене

И нощите са стъклено студени.
И въздуха не омагьосва никого.
И всички сме сами за себе си.

Но тъй са предани
след всичко, тъй спасителни са думите!
Благодаря за тяхното присъствие!
Но въпреки това – кога ще тръгна?

Зазиждаме се в жалките си навици

Как ми е нужно нечие мълчание

Тихо –
както вали.
Тихо –
както боли.
Тихо.
Тихо.
Тихо –