Музикална равносметка vol.2

Да го назовем традиция.
Пак има порядъчно количество комерс, за който не възнамерявам да се оправдавам.

#1 Sia – Elastic Heart
защото: сърцето ми е ластик – винаги се връща при мен. и е символ на безграничната ми смелост, която дори не знаех, че притежавам.

#2: Hozier – Take Me to Church
защото: should’ve worshiped her sooner ми беше химн-надслов-мантра-кредо-етц. и трябваше да е, и беше нужно, и е важно да го спомена

#3: Radiohead – High and Dry
защото: е прекрасна, няма друго обяснение, и защото ми пораждаше и изтриваше сълзите толкова пъти тази година

#4: London Grammar – Metal & Dust
защото: се влюбих в тази песен, в тази група; това е, безспорно, песента на 2015. и не ме вълнува дали е комерс или твърде електронна, или твърде безсмислена, или че няма послание. you built a life on trust, though it starts with love and lust (толкова релевантно за идеализма ми на фона на всичко преживяно, преодоляно и очакващо ме)

#5: Tove Lo – Habits
защото: беше саундтрак на едноседмичното ми (кратко, но първо и незабравимо) пътуване в чужбина; защото мислех, че съм stuck in the past, и трябваше да се върна, за да ми стане ясно, че бъдещето е пред мен. и не само ме очакваше, то ме викаше. и всеки навик е разградим, изкореним, каквото си харесаш

#6: Superheroes – You Love Her Coz She’s Dead
защото: Skins, разцъфването на пролетта, новата надежда, омразата, гневът, бунтът, желанието да пия и да танцувам, и да забравя (колко тъпо звучи, но наистина е приятно изживяване)

#7: Sting & Robert Downey Jr. – Driven to Tears
защото: просто е чудна.

#8: The National – Afraid of Everyone
защото: гласът ти поглъща душата ми, страхът, почти класиращ се за дума на 2015 и със сигурност класиращ се за емоция на годината.

#9: The Verve – Love Is Noise
защото: се влюбих и това е химн на влюбването ми. автоцитат: “love is noise е първата песен, която започнах да свързвам с теб […] слушах [я] цял ден, преди да се видим за първи път и […] винаги, ама винаги ще бъде песента, която ще извиква в главата ми образа на онази прекрасна пролет, дето за първи път улови крачките ни в успоредност”

#10: Slowdive – When the Sun Hits
защото: точка на пречупване за мен. 116 песни, 6 сутринта, първите трамваи. неща, които винаги ще помня.

#11: Interpol – Same Town, New Story
това ще е грозно, дълго и лично. на 20 съм и съм уморена, и искам да го излея.
защото: тази година загубих нещо, което може би не беше съвсем мое на практика, но винаги ще е част от мен (биологически, физически, като спомен, като оттенък, като история, като момент, като прищявка, като болка). някои песни свързвам с определени моменти, защото ди(ск)ретно описват въпросните моменти. други просто са ми се случили в някакъв етап от живота ми и неминуемо стават саундтрак на този миг. тези китари вечно ще ме преследват – слушах ги в най-тежкия (психически) момент. тогава бях напълно сама, знам го, не го казвам, защото се самосъжалявам или търся нечия емпатия. когато разбрах какво се е случило, преписвах любими цитати в един жълт тефтер. навик-импресия, приятен, но не можа да пребъде, защото оттогава този тефтер ми е черен и рядко посягам към него. помня, че движенията ми бяха автоматични: веднага станах от стола, хвърлих суитчъра, с който бях облечена, на земята – инстинкт, не знам, просто исках да се отърва от нещо, задушавах се, бях в нещо като транс, механично посегнах към телефона, излязох, звънях, разплакана, на всички важни хора подред, не знаех какво да кажа, не знаех как да го кажа, не знаех какво изричам, когато го изричах. в последващите дни имаше по-малко сълзи и скръб, отколкото очаквах. най-трудният ден може би беше четвъртък, защото трябваше да го изпратя. погребенията са отвратителни – пошли, грозни, евтини, парад на празнотата. името му течеше (глаголът е верен) на една електронна табела, подобна на онази, на която изписват спирката на превозните средства по спирките. + часа. баща ми изведнъж се беше превърнал в име и час, щеше да мине веднъж завинаги и после никога повече. после – следващият. някой друг беше отредил времето за сбогуване. винаги съм си представяла този момент: как ще се почувствам, какво ще кажа, дали ще го кажа. не почувствах и не казах нищо според очакванията си. вървях там, по камънака, сред крематориума, навсякъде имаше хора в черно, не видях никой да плаче, не видях никой да се съсипва от скръб, бях в черно, да, но със синьо яке (кожено, щеше да му хареса) и със слънчеви очила (и ти като баща ти навсякъде ходиш със слънчеви очила, каза мама), пушех, сълзите се стичаха, но не бях съвсем сигурна защо. не беше навик, а не смеех да го нарека скръб. бях достатъчно голяма, за да бъда оставена сама, на мира, вървях и пушех, вървях и пушех, и си мислех как няма никой там, който да ме разбере, или да ме подкрепи, майка ми беше до приятелите си (дойдоха повече нейни, отколкото негови приятели), баба ми не можеше да си намери място, а аз… бях. просто бях там. независимо кого бях хванала подръка, с кого бях разговаряла, кой ме беше прегърнал, бях сама. независима, силна, издържала, да, но сама. това е цената. за първи път съзнавам, че това е моментът, в който е трябвало да разбера каква е наистина.
научих се, че тъгата не е права линия. ядеш, спиш (сам, с хора), смееш се, снимаш се, усмихваш се, говориш, работиш… пребъдваш. това ако не спреш, нали, ако не се заровиш в нея (но тя и тогава не си отива). тъгата идва късно вечер, банално, идва и в 3 следобед, докато си затънал в задачи и няма как да ѝ обърнеш внимание. малко по малко, стъпка по стъпка, се обиграваш как да я отделяш от себе си, настрана, не сега, заета съм; да играеш с нея дори, ако имаш време; да танцувате бавен танц (калпаво, със спънатите си, уморени крака), когато ви се отпуснат няколко свободни минути (часа, дни). тъгата никога не си отива, но я овладяваш. сега вече знам: тъгата не е за преодоляване, а за прегръщане. тъгата е (а може би винаги е била) част от мен, и в 1:11 след полунощ, в залеза на годината, си мисля, може би не е толкова лоша. тъгата е самота и (въпреки всичко) не съжалявам, че толкова рано се научавам да живея с нея. това е и смелост. смелостта да продължиш.
татко, сбогом, надявам се някой ден да съумея да (събера смелост да) ти простя.

#12: U2 – Every Breaking Wave
защото: “every gambler knows that to lose, it’s what you’re really there for” и we are, indeed “so helpless against the tide”

#13: Pearl Jam – Jeremy
защото: Владимира, култовият гръндж албум Ten и още много неща, които ми напомня.

#14: Rilo Kiley – The Execution of All Things
защото: просто обич.

#15: Depeche Mode – Home
защото: намерих си вкъщито

#16: Остава – Поля от слънчогледи
защото: Остава все пак, колкото и да ме дразнят напоследък. и най-вече заради Владимира. а и защото “посей, отгледай болката и отрежи” е едно от най-брилянтно написаните неща изобщо.