етюд

Любовта беше сбор от шумове,
а пръстите ми – сключени –
да не обичам никого.
Но ти се появи и тръгна музика.
Погълнаха ме цяла стълбите:
отвориха пастта и ме поеха.
И ме пое градът, разлистил се под коленете ми,
и ме подгони, дишаше ми във врата.
В разрошената ми коса отекнаха
местата, дето щяхме да направим свои,
градоустройствените планове,
на нашето обичане кръстовища.
По “Искър” ритнахме чадъра,
побрал във едрите си длани
парчетата от разглобеното ни лято.
Смехът ти – среща със познатото
от дежа-вю, от друг живот –
и сричана мелодията до научаване,
до втръсване (но няма втръсване)
по църквите,
в които никога не влязохме,
по всяка плочица, със име и безименна.
И докато вървяхме пак задъхани,
подгонили един трамвай-желание,
желание за сбъдналост завинаги,
а София приличаше на блато,
подгизнала и под телата ни мърмореща,
и в себе си събрана, сгушена,
сглобихме лятото между краката си по “Солунска”
и стъпките ни се венчаха. Успоредни.